Дивергенти

Не мога да се удържа и му се усмихвам. Уил се прокашля многозначително зад мен, по аз не мога да откъсна очи от Фор, дори когато той обръща гръб и се връща при приятелите си.

После Ал се втурва към мен като търкаляща се канара и ме мята през рамо. Пищя с почервеняло лице.

- Идвай, момиченце! - провиква се той. - Ще те водя на вечеря.

Опирам се с лакти на гърба му и махам на Фор, докато Ал ме отнася.

- Реших, че е редно да те отърва - казва Ал, когато се отдалечаваме на достатъчно разстояние. После ме пуска на земята. - Какво беше всичко това?

Прави усилие гласът му да звучи безгрижно, но задава въпроса с почти покрусен тон. Все още не съм му безразлична.

- Именно, всички искаме да научим отговора на то]и въпрос - присъединява се Кристина с напевен глас. - Какво ти каза?

- Нищо - поклащам глава. - Беше пиян. Дори не си даваше сметка какви ги говори. - Прокашлям се. - Затова само се хилех. Стана ми... забавно да го гледам такъв.

- Точно така - намесва се Уил. - Едва ли причината е...

Ръгвам го зверски с лакът в ребрата, преди да довърши изречението. Той беше достатъчно близко да чуе как Фор ми казва, че съм хубава. Няма нужда да го разправя пред всички, особено пред Ал. Не искам да го натъжавам.

У дома навремето вечерите със семейството бяха спокойни и приятни. Майка плетеше шалове за съседските деца. Баща ми помагаше на Кейлъб за домашните. В огнището гореше огън, а в сърцето ми цареше покой, защото вършех онова, което се очаква от мен. Всичко беше мирно и тихо.

Никога досега толкова едро момче не ме е мятало на гръб; никога не съм се смяла на вечеря така, че коремът да ме заболи; никога не съм слушала глъчката на стотина души, които говорят в един глас. Спокойствието ограничава, това тук е свободата.

20

Дишам през носа. Вдишване, издишване. Вдишване.

- Това е просто симулация, Трис - тихо казва Фор.

Но греши. Последната симулация се промъкна и в реалния ми живот, независимо дали съм будна, или спя. Стана кошмар, в който не само има врани, но и се чувствам като в симулацията - ужасена и безпомощна. А това, подозирам, е истинският ми страх. Получавам внезапни пристъпи на паника под душа, по време на закуска, по пътя към стаята за симулации. Ноктите ми са така изгризани, че чак пръстите ме болят. При това не съм единствената, която се чувства така, сигурна съм.

Въпреки това, кимвам и затварям очи.

Около мен е мрак. Последното, което си спомням, е металният стол и иглата в ръката ми. Този път не се нъ мирам в полето, наоколо няма врани. Сърцето ми тупка в очакване. Какви ли чудовища ще изпълзят от тъмното и ще ме накарат да загубя ума и дума? Колко ли дълго ще трябва да ги чакам?

Синьо кълбо лумва над главата ми, после още едно, изпълвайки стаята със светлина. Намирам се на дъното в Ямата, близо до бездната, около мен са се скупчили останалите послушници, ръцете им са скръстени на гърдите, лицата -безизразни. Търся Кристина и я виждам да стои сред тях. Никой не помръдва. От тази неподвижност гърлото ми се стяга.

Забелязвам нещо пред себе си - собственото си бледо отражение. Докосвам го и пръстите ми срещат стъкло, студено и гладко. Вдигам очи. Над мен също има стъкло. Намирам се в стъклен куб. Натискам с ръце стъкления капак отгоре - да видя дали мога да го отворя. Той не помръдва. Запечатана съм вътре.

Сърцето ми учестява ритъма си. Не искам да съм затворена в този капан. Някой барабани с прьсти върху стъклото отпред, Фор. Сочи към краката ми и нагло се хили.

Преди няколко секунди краката ми бяха още сухи. Сега обаче стоя във вода, сантиметър дълбока, и чорапите ми са подгизнали. Навеждам се да разбера откъде се просмуква, но тя сякаш извира от нищото и постепенно покачва нивото си. Поглеждам към Фор, но той само вдига рамене. После застава сред послушниците.

Нивото на водата бързо се вдига. Вече покрива глезените ми. Удрям с юмруци по стъклото.

- Ей! - викам. - Пуснете ме да изляза!

Водата пълзи по голите ми прасци, студена и нежна. Блъскам още по-силно по стъклото.

- Извадете ме оттук!

Поглеждам към Кристина. Тя се навежда към Питър, който стои до нея, и прошепва нещо в ухото му. После и драмата се разсмиват.

Водата стига до бедрата ми. Сега удрям по стъклото и с двата юмрука. Вече не се опитвам да привлека вниманието им, искам да се освободя. Обезумяла, блъскам по стъклото с всички сили. Отстъпвам назад, засилвам се и удрям с рамо стената един път, два пъти, три, четири. Блъскам, докато рамото ме заболява. Викам за помощ, гледам водата, която вече стига до кръста ми, до ребрата, до гърдите.

- Помощ! - крещя. - Моля ви! Помощ!

Бия с длани по стъклото. Ще умра в този капан. Прокарвам треперещи ръце през косата си.

Виждам Уил да стои сред останалите послушници и нещо започва да се върти из главата ми. Нещо, което той ми е казал. „Хайде, мисли!" Вече не се опитвам да разбия стъклото. Трудно ми е да дишам, но въпреки това, трябва да опитам. Ще ми е необходим въздух, колкото да издържа няколко секунди.