Дивергенти

Приглаждам си косата. Сега не мога да се върна в спалното помещение. Дори Уил да ме пусне, там ще съм малцинство. Единственият ми избор е да тръгна с тях и да се опитам да забравя какво става извън лагера на Безстрашните. И без тревогите за моето семейство си имам достатъчно грижи.

Отпред Ал носи Кристина на грьб. Тя изписква, щом той се втурва срещу тълпата. Хората широко се разпръскват пред него, когато това е възможно.

Раменете ми още горят. Кристина ме нави да си направя татуировка с герба на Безстрашните като нейната. Представлява кръг с пламъци в него. Майка изобщо не реагира на татуировката върху ключицата ми, затова вече нямам никакви притеснения да се татуирам. Това е част от тукашния живот и е също толкова необходим елемент от инициацията, колкото да се науча да се бия.

Кристина ме убеди да си купя също и блуза, която разкрива раменете и ключиците; накара ме пак да очертая с молив очите си. Вече не си правя труд да роптая срещу нейните опити да ме гримира. Още по-малко след като установих, че ми доставя удоволствие.

Двамата с Уил вървим след Ал и Кристина.

- Направо не мога да повярвам, че си направи още една татуировка - нарежда той, клатейки глава.

- Защо? - питам. - Защото съм Дървена ли?

- Не, защото си... разумна. - Той се усмихва. Зъбите му са бели и равни. - Е, какъв беше днес твоят страх, Трис?

- Прекалено много врани - отговарям. - А твоят?

Тоо се разсмива.

- Прекадено много киселина.

Не го питам какво точно означава това.

- Наистина е смайващо как работи всичко - продължава той. - На практика това е битка за надмощие между твоя таламус,

( Таламус (гр.) е структура от междинния мозък, която отговоря за обработката и понататъшното разпределяне към кората на главния мозък на информацията от сетивните органи, с изключение на обонянието. - Б.пр.) който произвежда страха, и предния лоб9, с който взимаш решенията. Така симулацията е изцяло в твоята глава. Дори да имаш чувството, че някой друг ти причинява това, причината е единствено в теб... - Глъ сът му внезапно секва. - Извинявай. Говоря като същински Ерудит. Просто по навик.

Вдигам рамене.

- Напротив, интересно е.

Ал едва не изпуска Кристина и тя впива пръсти в първото нещо, което й попада - това случайно се оказва неговото лице. Той се привежда и още по-здраво я хваща за краката. На пръв поглед изглежда щастлив, но си личи, че нещо му тежи, дори когато се усмихва. Безпокоя се за него.

Забелязвам Фор да стои край бездната, около него са се струпали хора. Той се смее, чак се залива от смях и дори се налага да се хване за парапета, за да запази равновесие. Ако се съди по бутилката в ръката и светналото му лице, е или пиян, или е на път да се напие. Вече приемам Фор като суров и непреклонен човек, същински воин, а все забравям, че е едва на осемнайсет.

- Охо! - отбелязва Уил. - Внимание, инструктор!

- Добре поне, че не е Ерик - казвам. - Той сигурно щеше да ни накара да се бием помежду си, яхнали някой друг от послушниците.

- Сигурно, но и Фор е откачалка. Помниш ли как опря дулото в челото на Питър? Според мен тогава Питър направо се подмокри.

- Питър си го заслужаваше - казвам твърдо.

Уил не оспорва. Преди няколко седмици сигурно щеше да ми възрази, но сега всички знаем на какво е способен Питър.

- Трис! - провиква се Фор. Двамата с Уил се споглежда-ме, полуизненадани, полупритеснени. Фор се отделя от парапета и тръгва към мен. Пред нас Ал и Кристина забавят ход и Кристина се спуска на земята. Не мога да ги виня, че са ме зяпнали така. Ние сме четирима послушници, а Фор се обръща само към мен.

- Изглеждаш различно. - Говорът му, обикновено ясен и отчетлив, сега звучи завалено.

- Ти също - отговарям. Истина е, сега видът му е много по-спокоен, младежки. - Какво правиш?

- флиртувам със смъртта - през смях отвръща той. -Пия край бездната. Сигурно не е най-мъдрото решение.

- Определено не е. - Не съм сигурна дали харесвам Фор в този му вид. Сякаш нещо не е както трябва.

- Не знаех, че имаш татуировка - продължава той, впил поглед в ключицата ми.

После отпива от бутилката. Дъхът му мирише силно и остро. Също като дъха на безкастовия.

- Така и предполагах. Врани - казва той. После поглежда през рамо към приятелите си, които са продължили напред без него за разлика от моите. - Бих те поканил да се пошляеш с нас, но не е редно да ме виждаш в този вид.

Изкушавам се да попитам защо иска да се пошляя с него, но подозирам, че отговорът ще бъде повлиян от бутилката в ръката му.

- В какъв вид? - питам. - Пиян ли?

- Ами, да..., всъщност не. - Тонът му се смекчава. - По-скоро искрен.

- Ще се престоря, че нищо не съм видяла.

- Много мило от твоя страна. - Той доближава устни до ухото ми и прошепва: - Много си хубава, Трис!

Думите му ме сварват неподготвена и сърцето ми трепва. А не би трябвало - ако се съди по погледа, който плъзга по тялото ми, изобщо не си дава сметка какви ги плещи. Разсмивам се.

- Слушай, направи ми услуга и стой по-далече от бездната, става ли?

- Дадено. - Той ми намигва.