Дивергенти

„Ще поддържаме халюцинацията, докато не се успокоиш", продължава гласът му, аз се давя, лицето ми е мокро от сълзи, а поредната врана се провира под ръката ми и аз усещам острия й клюн върху устата си. Той се промушва през устните ми и чегърта зъбите. Враната завира глава в устата ми и аз стискам здраво зъби, усещайки противен вкус. Изплювам и пак стискам зъби, за да попреча на следващата атака. Четвърта врана се навира в краката ми, пета забива клюн в ребрата ми.

„Успокой се!" Не мога, не мога. Главата ми пулсира.

„Дишай!" Държа устата си затворена, вдишвам само

през носа. Сигурно съм оставена на произвола на съдбата от часове, които ми се виждат като дни. Издишам през носа. Сърцето ми силно блъска в гърдите. Трябва да успокоя пулса си. Вдишвам отново, лицето ми е мокро от сълзите.

Изхлипвам пак и правя усилие да се придвижа с пълзене по тревата, която боде кожата ми. Протягам ръце и вдишвам. Враните ме притискат и кълват от всички страни, провират се под мен, но аз не се съпротивлявам. Оставям ги да бият с крила, да грачат и да ме кълват, като отпускам последователно мускулите си и рискувам скоро да се превърна в оглозган скелет.

Болката ме завладява.

Отварям очи и се виждам да седя на металния стол.

Пищя, мятам ръце, крака и глава, за да се отърва от птиците, но те са изчезнали, макар все още да усещам перушината им по кожата си и ноктите им, впити в раменете и в пламналата ми кожа. Стена и притискам колене към гърдите, заравяйки лице в тях.

Една ръка докосва рамото ми. Замахвам с юмрук и попадам в нещо плътно, но меко.

- Не ме пипай! - хлипам.

- Всичко свърши - казва Фор. Ръката му несръчно при-глажда косата ми и аз си припомням как баща ми ме гали по главата, целувайки ме за лека нощ; как мама докосва кичурите, докато ги подстригва с ножицата. Прокарвам длани по ръцете си, сякаш за да отърся перушината, макар да знам, че там няма и перце.

- Трис.

Започвам да се мятам върху металния стол.

- Трис, ще те отведа обратно в спалното помещение, става ли?

- Не! - озъбвам се. Надигам глава и се втренчвам в него, въпреки че не го виждам ясно през влагата на сълзите. -Няма да ме видят такава... Не и докато не се оправя.

- О, я стига! - отвръща той и подбелва очи. - Ще те преведа през задния вход.

- Няма нужда да... - Клатя глава. Цялото ми тяло трепери и се чувствам толкова немощна, че едва ли ще успея да се изправя. Трябва обаче да опитам. Няма да съм единствената, добрала се до спалното с чужда помощ. Дори и да не го видят, те все някак ще разберат, ще говорят зад гърба ми...

- Глупости.

Той ме хваща за ръката и ме вдига от стола. Примигвам, за да избистря погледа си, избърсвам бузите с опакото на дланта и се оставям да ме поведе към вратата зад бюрото с монитора.

Вървим мълчешком по коридора. Когато сме на стотина крачки от спалното, аз рязко дръпвам ръка и спирам.

- Защо се държиш така с мен? - питам. - Какъв беше смисълът от всичко това, а? Когато избрах кастата на Безстрашните, нямах представа, че в продължение на седмици ще бъда подложена на мъчения!

- Нали не си въобразяваш, че преодоляването на малодушието ще бъде лесно? - спокойно отвръща той.

- Това не е преодоляване на малодушие! Малодушие е нъ чинът, по който вие се намесвате в реалния живот. В реалния живот няма как да бъда накълвана до смърт от ято врани, Фор! - Скривам лице в дланите си и се разридавам.

Той не казва нищо, просто стои край мен, докато хълцам. Трябват ми само няколко секунди да се овладея и да избърша лицето си.

- Искам да си вървя у дома - прошушвам немощно.

Но вече никога няма да мога да се върна у дома. Единственият избор пред мен сега е да остана тук или да отида в бордеите на безкастобите.

В погледа, с който Фор ме наблюдава, няма никакво съчувствие. Той просто ме гледа. В сумрачния коридор очите му изглеждат черни, а устата е стисната в решителна линия.

- Да се научиш да разсъждаваш трезво, дори когато страхът замъглява съзнанието ти - казва той, - е урок, който всеки, дори твоето семейство Дървени, трябва да усвои. Точно на това се опитваме да те научим. Ако не се справиш, ще трябва да се пръждосаш където ти видят очите, защото тогава ние няма да те искаме.

- Опитват се. - Долната ми устна трепери. - Но се провалих. Аз съм пълна издънка.

Той въздъхва.

- Според теб колко време продължи халюцинацията ти, Трис?

- Представа нямам. - Клатя глава. - Половин час?

- Три минути - отговаря той. - Ти се справи три пъти по-бързо, отколкото всички останали послушници. Може да си всичко друго, но не и издънка.

Три минути?

Той леко се усмихва.

- Утре ще се справиш още по-добре. Ще видиш.

- Утре ли?

Той леко слага ръка на гърба ми и ме побутва към спалното помещение. Усещам пръстите му през плата на ризата. Нежният им натиск ме кара да забравя птиците поне закратко.

- Какво имаше в твоята първа халюцинация? - питам, мятайки бърз поглед към него.

- Не беше „какво", а „кой". - Той вдига рамене. - Но това не е важно сега.

- Успя ли вече да преодолееш този страх?