Дивергенти

Изхлузвам се от примката и политам надолу. Съприкосновението с ръцете им е болезнено. Костите на китките и предмишниците се впиват в гърба ми, после нечии пръсти обхващат моите китки и ми помагат да се изправя на крака. Вече не знам кои ръце ме държат и кои - не; наоколо си виждам ухилени физиономии и чувам смях.

- Е, как е? - пита Шона и ме тупа по гърба.

- Ами... - Всички членове са ме зяпнали. И те са обрулени от вятъра също като мен; погледите им светят диво от прилива на адреналин, косите им са в пълен безпорядък. Сега разбирам защо баща ми наричаше Безстрашните орда диваци. Той не разбираше - не можеиге да проумее - онова другарство, което се ражда, след като си рискувал живота си заедно с някой друг.

- Кога ще мога пак да го направя? - питам. У стата ми се разтяга в усмивка, която оголва всичките ми зъби и аз се разсмивам гръмогласно заедно с тях. Спомням си как изкачвам стълбите заедно с Аскетите, стъпките ни са в еднакъв ритъм и всички сме като две капки вода. Това тук не е същото. Ние не сме еднакви. И въпреки това, сме едно цяло.

Обръщам се да погледна отново небостъргача Ханкок. Той сега е толкова далече от мястото, на което се намирам, че не мога да различа хората на покрива.

- Гледайте! Това е той! - провиква се някой, сочейки над рамото ми. Проследявам с поглед насочения пръст в посока на малка черна точка, която се спуска стремглаво по стоманеното въже. След секунда дочувам смразяващ писък.

- Бас ловя, че реве.

- Братът на Зийк да реве?! Изключено. Ако е така, здравата ще си изпати.

- Ръцете му се мятат като перки.

- Звучи като драна котка - казвам. Всички отново вку-пом се разсмиват. Става ми малко гузно, че се подигравам на Юрая зад гърба му, но се утешавам, че бих казала същото и право в очите му. Поне се надявам да е така.

Когато Юрая най-накрая спира във въздуха, тръгвам да го посрещна заедно с членовете. Подреждаме се под него и протягаме ръце над празното пространство между нас, Шона обвива с пръсти ръката ми над лакътя. На свой ред стискам нечия ръка - не съм сигурна на кого е точно, пред мен има толкова много протегнати ръце - и поглеждам нагоре.

- Със сигурност вече не върви да ти викаме Дървената - казва Шона. После кима. - Трис.

Когато същата вечер влизам в столовата, все още излъчвам мириса на вятър. Оставам в групата на родените Безстрашни още секунда, след като съм прекрачила прага, чувствайки се вече една от тях. После Шона ми маха за довиждане, тълпата ми прави път и аз тръгвам към масата, откъдето с увиснали челюсти ме гледат Кристина, Ал и Уил.

Изобщо не помислих за тях, когато приех поканата на Юрая. Но сега смаяните им погледи гъделичкат самочувствието ми. Въпреки това, не бих искала да ги тревожа.

- Къде се изгуби? - пита Кристина. - Какво си правила с тях?

- Юрая... Нали се сещаш, послушникът от родените Безстрашни, който беше в нашия отбор за пленяване на знамето... - започвам, - беше тръгнал нанякъде с група членове и ги помоли да вземат и мен. На тях това никак не им хареса и някакво момиче, Лин, даже ме настъпи.

- Отначало може и да не са те искали с тях - тихо се намесва Уил, - но сега очевидно те харесват.

- Така е - казвам. Не мога да го отрека. - Но се радвам, че се върнах.

Надявам се да не ме хванат в лъжа, но подозирам, че всичко им е ясно. Мярнах отражението си в един прозорец, докато се връщахме в лагера - бузите и очите ми горят, косата ми е в безпорядък. Целият ми вид показва, че съм преживяла нещо разтърсващо.

- Е, пропусна да видиш как Кристина едва не напердаши един Ерудит - казва Ал. Гласът му звучи разпалено. Винаги мога да разчитам на Ал да стопи напрежението. - Беше дошъл при нас да разпитва какво мислим за управлението на Аскетите и Кристина му каза, че има много по-съществени неща, с които би могъл да се захване.

- За което е напълно права - добавя Уил. - А той взе, че й се озъби. Голяма грешка от негова страна.

- Направо огромна - казвам и клатя глава. Ако се усмихвам достатъчно широко, може да ги накарам да забравят ревността, обидата или каквото там изниква от погледа на Кристина.

- Точно така - съгласява се тя. - Докато ти се забавляваше незнайно къде, на мен остана мръсната работа да защитавам предишната ти каста и да замазвам междукас-товите конфликти...

- Хайде, стига си се преструвала, признай си, че се забавляваше - прекъсва я Уил и я смушква с лакът. - Ако нямаш намерение да разкажеш цялата случка, тогава аз ще го на правя. Та, стои си тя...

Уил се впуска в детайлно описание, а аз кимам, преструвайки се, че го слушам, но в главата ми е единствено

гледката от Върха на небостъргача и представата за това как би изглеждало тресавището, пълно с вода, възвърнало предишната си слава. Поглеждам крадешком през рамото на Уил към групата на членовете, които сега използват вилиците за катапулти и се обстрелват с храна.

18

В този момент за първи път искрено жадувам да съм една от тях.

Което ще рече, че трябва да оцелея по време на следващата степен от инициацията.