Дивергенти

Оглеждам с усмивка разчорлената коса на Юрая, а вратите на асансьора се отварят. Нахлуваме вътре, членовете през едната врата, послушниците - през другата. Едно момиче с бръсната глава ме настъпва, напирайки да влезе вътре, и не се извинява. Стискам крака си с изкривено лице и се каня да я изритам в пищяла. Юрая е зяпнал отражението си върху вратата на асансьора и си приглажда косата.

- На кой етаж? - пита момичето с бръснатата глава.

- На стотния - отговарям.

- Ти пък откъде знаеш?

- Хайде стига, Лин! - намесва се Юрая. - Бъди мила!

- Намираме се в стоетажна изоставена сграда заедно с членове на Безстрашните - контраатакувам. - Тогава как ти не го знаеш?

Тя нищо не казва. Просто натиска с пръст десния бутон.

Асансьорът толкова рязко излита нагоре, че стомахът ми потъва и ушите ми заглъхват. Стискам релсата покрай стената и започвам да следя как се увеличават номерата на етажите. Минаваме двадесетия, тридесетия и най-накрая косата на Юрая е пригладена. Петдесети, шестдесети и пръстите на краката ми започват да пулсират. Деветдесет и осми, деветдесет и девети и асансьорът плавно спира на стотния етаж. Доволна съм, че не тръгнахме по стълбището.

- Чудя се как ще излезем на покрива от... - Гласът на Юрая секва.

Силен вятър ме блъсва в лицето и разпилява косата пред очите ми. В тавана на стотния етаж зее огромна дупка. Зийк опира алуминиева стълба до ръба й и започва да се катери. Стълбата пука и се огъва под тежестта му, но той продължава нагоре, подсвирквайки си. Когато стъпва на покрива, той се обръща и придържа стълбата на следващия, тръгнал след него.

Дълбоко в себе си се чудя дали това не е някаква самоу-бийствена мисия, маскирана като игра.

Не за първи път си задавам този въпрос след Изборната церемония.

Изкачвам се по стълбата след Юрая. Това ми напомня как се катеря по подпорните колони на виенското колело, а Фор ме следва по петите. Отново усещам пръстите му върху хълбока си, когато ме задържа да не падна, и едва не пропускам едно от стъпалата на стълбата. Глупачка.

Прехапала устни, най-после стигам върха и се изправям върху покрива на небостъргача Ханкок.

Вятърът е толкова силен, че нито мога да видя, нито да чуя нещо. Налага се да се опра на Юрая, за да не изхврькна през ръба. Отначало различавам само тресавището, огромно и кафяво, простряло се във всички страни, стигащо чак до хоризонта, лишено от живот. В противоположната посока е градът и по много неща прилича на него - безжизнен и безкраен.

Юрая сочи нещо. Към единия от пилоните на покрива е привързано стоманено въже, дебело колкото китката ми. Долу под него са струпани на куп черни товароподемни примки, изработени от здрав материал и достатъчно големи, за да удържат човешко тяло. Зийк взима една от тях и я окачва за скрипеца, който виси на стоманеното въже.

Проследявам с поглед въжето надолу, което се спуска между сградите покрай Лейк Шор Драйв. Нямам представа къде свършва. Едно е ясно обаче: ако се спусна по него, ще разбера.

Предстои да се плъзнем от стотици метри височина по стоманеното въже, прихванати само с една примка.

- Боже мили! - простенва Юрая.

Имам сили само да кимна в отговор.

Шона първа ще се напъха в примката. Тя ляга по корем и започва да пълзи, докато почти цялото и тяло не се оказва впримчено в здравата материя. После Зийк затяга ремъците около раменете й, през кръста и около бедрата. След това я дърпа напред заедно с примката към ръба на сградата и бавно отброява в обратен ред от пет до едно. Шона вдига палец и се хвърля напред, в нищото.

Лин ахва, когато Шона се мята под остър ъгъл с главата надолу. Отмествам я, за да си осигуря по-добра гледка. Поне докато я виждам, Шона се държи стабилно, осигурена от примката около тялото й, но не след дълго е твърде далече, само черно зрънце над Лейк Шор Драйв.

Членовете надават победоносни викове с вдигнати юмруци, после се нареждат в редица покрай ръба, избутвайки се един друг, за да си намерят по-добра наблюдателна позиция. Не зная как, но аз се оказвам първият от послушниците в тази редица, точно пред Юрая. Между мен и стоманеното въже има само седем души.

Въпреки това, част от мен роптае: „Трябва ли да чъ кам цели седем души?!". Това е някаква странна смесица от ужас и нетърпение, непозната за мен до този момент.

Следващият от членовете на Безстрашните, момче с хлапашки вид и коса до раменете, се намъква в примката не по корем, а по гръб. Докато Зийк го бута по стоманеното въже, той разперва широко ръце.

Нито един от членовете не изглежда уплашен. Държат се така, сякаш са го правили хиляди пъти. Може би наистина е така. Но когато хвърлям поглед през рамо, виждам повечето послушници пребледнели и притеснени, въпреки че разговарят развълнувано помежду си. Какво ли е това в процеса на инициациата, което трансформира паниката в удоволствие? Или просто хората се научават по-добре да прикриват страха си?