Дивергенти

Струпваме се край вагоните и на талази, членове и послушници заедно, се мятаме вътре. Юрая успява да се качи преди мен, а тези отзад ме бутат напред. Невъзможно е да допусна грешка; мятам се странично, сграбчвам дръжката на вратата и се хвърлям вътре. Юрая ме хваща за ръката, докато се задържа на крака.

Влакът увеличава скорост. Двамата с Юрая сядаме край стената.

Крещя, за да надбикам вятъра.

- Къде отиваме?

Юрая вдига рамене.

- Зийк така и не ми каза.

- Зийк ли?

- По-големият ми брат - отговаря. После посочва напряко през вагона към едно момче, което седи край вратата с провесени навън крака. То е слабо, дребно и изобщо не прилича на Юрая, ако не броим цвета на кожата.

- Не ти и трябва да знаеш. Това ще развали изненадата - провиква се момичето от лявата ми страна. После протяга ръка. - Аз съм Шона.

Разтърсвам ръката й, но не я стискам достатъчно силно и бързам да измъкна своята. Съмнявам се, че някога ще се науча да се ръкувам като хората. Просто ми се вижда неестествено да стискам рьцете на непознати.

- Аз съм... - понсчвам да се представя.

- Знам коя си - прекъсва ме тя. - Ти си Дървената, Фор ми е говорил за теб.

Моля се червенината, избила по бузите ми, да не е пре-калено ярка.

- А, така ли! И какво ти каза?

Тя се ухилва насреща ми.

- Каза, че си Дървена. Защо питаш?

- Щом като инструкторът ми говори за мен - отвръщам колкото се може по-твърдо, - бих искала да знам какво разправя. - Надявам се да лъжа убедително. - Той не идва с нас, така ли?

- Не, той никога не участва - отговаря тя. - Вероятно отдавна е загубил интерес. За него няма достатъчно адреналин в това, нали разбираш?

Той не идва с нас. Нещо в мен се спихва като спукан балон. Опитвам се да не му обръщам внимание и кимвам. Известно ми е, че Фор не е страхливец. Но знам също така, че със сигурност се страхува от едно нещо: височините. Щом гледа да избягва това, значи ни предстои нещо, свързано с престой на голяма височина. Но тя явно не подозира нищо, щом говори за Фор с такова благоговение.

- Добре ли го познаваш? - питам. Знам, прекадено любопитна съм, винаги съм си била такава.

- Всички познават Фор - отговаря тя. - Двамата заедно бяхме послушници. Не ме биваше в схватките и той тренираше с мен всяка нощ, когато останалите спяха. -Тя се почесва по врата и внезапно добива сериозно изражение. - Беше много мило от негова страна.

После се изправя и застава зад членовете край вратата. След секунда от сериозното й изражение няма и следа, но аз все още съм объркана от онова, което каза; донякъде съм смутена от мисълта, че Фор може да бъде и „мил"; донякъде съм смутена от това, че изпитвам желание да я ударя без особена причина.

- Стигнахме! - провиква се Шона. Влакът не е намалил скоростта си, но тя се хвърля през отворената врата. Останалите членове я следват - поток от хора в тъмни дрехи с пиърсинги, които не са много по-възрастни от мен. Заставам до Юрая пред вратата. Влакът се носи много по-бързо в сравнение с предишните пъти, когато съм скачала в движение. Не е сега моментът обаче да губя самообладание. Пред всички тези членове. Затова скачам от вагона, тежко падам на земята и залитам няколко крачки напред, преди да си възвърна равновесието.

Двамата с Юрая ускоряваме крачка, за да настигнем групата на членовете; около нас са останалите послушници, които почти не поглеждат към мен.

Озъртам се, докато вървя. Цитаделата е останала далече зад нас, черен силует на фона на облаците, а сградите наоколо са тъмни и притихнали. Трябва да сме на север от моста, в изоставената част на града.

Завиваме зад ъгъла и се пръскаме, докато вървим по Ми-чиган Авеню. На юг от моста Мичиган Авеню е оживен булевард, гъмжащ от народ, но отсам е съвсем пуст.

Щом вдигам очи да огледам сградите наоколо, вече знам къде отиваме: небостъргачът Ханкок7, черна колона с кръстосани подпорни греди, най-високата сграда на север от моста.

Но какво ще правим там? Ще се катерим ли?

Когато наближаваме, членовете започват да тичат и ние двамата с Юрая също спринтираме, за да ги настигнем. Смушквайки се един друг с лакти, те нахлуват през редица врати в подножието на сградата. Стъклото на едната от тях е счупено и от нея е останала само рамката. Просто прекрачвам през нея, вместо да я отварям и следвам останалите из зловещото тъмно фоайе. Под подметките ми хрущи натрошено стъкло.

Очаквах да се качим по стълбището, но вместо това, спираме пред асансьорите.

- Работят ли асансьорите? - питам Юрая, колкото се може по-тихо.

- Естествено, че работят - отговаря Зийк вместо него и подбелва очи. - Да не ме мислиш за толкова тъп, че да не се сетя да дойда по-рано и да пусна резервния генератор?

- Да, бе! - обажда се Юрая. - Голяма работа си свършил!

Зийк измерва брат си със свиреп поглед, после обгръща врата му с ръка, притиска главата му към тялото си и започва да барабани по нея с кокалчетата на пръстите си. Зийк може и да е по-дребен от Юрая, но очевидно е по-силният. Или поне по-бързият. Юрая го сръгва в ребрата и онзи го пуска.