Дивергенти

Питър не казва нищо при обявяване на класирането. Доста изненадващо, като се има предвид, че протестира срещу всичко, щом не е по вкуса му. Той просто отива до леглото си и сяда, после развързва обувките. Това още повече ме напряга. Няма как да е доволен от второто място. Не и когато става въпрос за Питър.

Уил и Кристина се поздравяват, удряйки длан в длан, после Уил ме шляпва по гърба с ръка, която е по-широка от плешката ми.

- Гледай я ти, номер шест! - подвиква ухилен той.

- И това може да се окаже малко - напомням му.

- Не се бой, всичко ще бъде наред! - казва той. - Сега трябва да го отпразнуваме.

- Щом трябва, давайте! - казва Кристина, хващайки с една ръка моята, а с другата Ал. - Хайде, Ал! Не знаем как са се представили родените Безстрашни. Още нищо не е сигурно.

- Аз ще вървя да си лягам - промърморва той и издърпва ръката си.

Навън в коридора е по-лесно да забравя за Ал, за отмъщението на Моли и за подозрителното спокойствие на Питър; тук ми е по-лесно да си представя, че нищо не ме разделя от моите приятели. Но някъде дълбоко в съзнанието ми като трън се е забила мисълта, че Кристина и Уил са вече мои съперници. Ако искам да попадна сред първите десет, най-напред ще трябва да победя тях.

Моля се само да не се наложи да ги предам по бреме на инициацията.

Тази нощ ми е трудно да заспя. Преди спалното помещение ми се струваше шумно, защото в него дишат деветима души, сега обаче е неестествено притихнало. А когато е толкова тихо, се сещам за семейството си. Слава на бога, че в лагера на Безстрашните обикновено е шумно.

Ако майка ми е от Безстрашните, тогава защо е избрала кастата на Аскетите? Дали й харесва тяхното спокойствие, техния установен ред, добротата им - всичко онова, което ми липсва, когато си позволя да мисля за тях?

Питам се, дали някой от тукашните я помни като млада и дали може да ми разкаже каква е била тогава. Но дори и да има такива, те сигурно няма да искат да говорят за нея. След като станат пълноправни членове, трансферите не обсъждат предишната си каста. Предполага се, че така ще им бъде по-лесно да пренасочат своята вярност от семейството към кастата и да прегърнат максимата „Кастата над кръвта!".

Заравям лице във възглавницата. Тя ме помоли да кажа на Кейлъб да проучи серума за симулация - защо? Дали това има нещо общо с факта, че съм Дивергент и затова съм в опасност; или е нещо съвсем различно? Въздъхвам тежко. В главата ми се въртят хиляди въпроси, а тя си замина, преди да съм успяла да задам дори един от тях. Сега кръжат в мислите ми и няма да ми дадат покой, докато не открия отговорите.

Дочувам някакво боричкане в стаята и надигам глава от възглавницата. Очите ми не са привикнали с тъмнината и пред погледа ми е пълен мрак, сякаш съм с пуснати клепачи. Чувам тътрене на крака и проскърцване на обувка. Тежък глух удар.

А после вой, който смразява кръвта ми и кара косата ми да настръхне. Отмятам завивките и се изправям на каменния под с боси ходила. Все още не виждам добре, за да разбера откъде идва викът, но различавам тъмна купчина на пода през няколко легла от моето. Втори писък пронизва слуха ми.

- Запалете осветлението! - крещи някой.

Тръгвам по посока на гласа, бавно, за да не се препъна в нещо. Имам чувството, че съм в някакъв транс. Всъщност не искам да разбера откъде идва писъкът. Такъв писък може да означава само едно - кръв, оголени кости и болка. Такъв писък тръгва от дъното на утробата и изригва през всеки сантиметър от тялото.

Лампите светват.

Едуард лежи по лице край леглото си. Около главата му има локва кръв, а от свитите му като птичи крак пръсти стърчи дръжката на сребърен нож. Пулсът ми тътне в ушите. Разпознавам ножа за масло от столовата. Острието му е забито в окото на Едуард.

Мира, застанала до краката на Питър, пищи. Още някой пищи, друг вика за помощ, а Едуард продължава да лежи на пода, гърчи се и вие. Свивам се край главата му, коленете ми опират кървавата локва и аз слагам ръце на раменете му.

- Стой неподвижно! - казвам. Усещам се спокойна, въпреки че не чувам нищо наоколо, сякаш главата ми е потопена във вода. Тялото на Едуард се разтърсва от гърч и аз повтарям по-високо и по-строго: - Казах да лежиш непод0ижно\Дишай!

- Окото ми! - крещи той.

Надушвам отблъскваща миризма. Някой е повърнал.

- Извадете го! - крещи той. - Извадете го, извадете го от мен, извадете го!

Поклащам глава, после си давам сметка, че той не може да ме види. В корема ми набъбва кикот. Истеричен. Трябва да овладея истерията си, ако искам да му помогна. Налага се да забравя за себе си.

- Няма - казвам. - Трябва да почакаш лекарят да го направи. Чуваш ли ме? Нека лекарят го извади. А сега дишай!

- Боли - хлипа той.

- Знам. - Вместо моите думи, чувам гласа на майка си. Виждам я надвесена над мен, двете сме на тротоара пред нас и тя бърше сълзите от лицето ми, защото си охлузих коляното. Тогава бях на пет.