Дивергенти

- Хапни едно парче торта и заради мен, става ли? От шоколадовата. Страшно е вкусна. - Тя се усмихва странно, някак накриво и добавя: - Нали знаеш, че те обичам? После изчезва.

Стоя сама в синята светлина на лампата над мен и не знам какво точно означава.- Защо?Тя клати глава.- Не мога да ти кажа.После поглежда през рамо в посоката, откъдето едва се процежда светлината на Ямата. Дочувам викове и разговори, смях и тътрене на крака. До носа ми достига ухание откъм столовата на нещо сладко и бухнало: пекат хляб. Когато се обръща отново към мен, челюстите й са здраво стиснати.- Искам да свършиш нещо - казва. - Аз не мога да отида на посещение на брат ти, но на теб ще разрешат, когато инициацията свърши. Ет о защо искам да го откриеш и да му кажеш да проучи серума за симулациите. Става ли? Ще го направиш ли заради мен?- Не и ако не ми обясниш всичко, мамо! - Скръствам ръце на гърдите си. - Щом искаш да вися цял ден в лагера на Ерудитите, ще трябва да ми дадеш основателна причина за това.- Невъзможно. Съжалявам. - Тя ме целува по бузата и прибира зад ухото ми кичур коса, който се е изплъзнал от кокчето. - Сега трябва да вървя. За теб ще бъде по-добре, ако не показваме явна привързаност една към друга.- Не ми пука какво ще си помислят - казвам.- А би трябвало - отговаря тя. - Подозирам, че вече те наблюдават.Тя се отдалечава, а аз съм прекалено стъписана, за да я последвам. В края на коридора майка се обръща и казва:

- всичко ми просветва.Тя е била в този лагер и преди. Тя помни този коридор. Тя знае какво включва инициацията.Майка ми е от Безстрашните.

16

Същият следобед, докато останалите са още със семействата си, аз се връщам обратно в спалното помещение и откривам там Ал. Той седи върху леглото си и гледа втренчено стената, където доскоро висеше черната дъска, Фор я свали вчера, за да впише класирането на всеки от нас.

- Ето къде си бил! - възкликвам. - Родителите ти питаха за теб. Успяха ли да те открият?

Той поклаща глава.

Сядам до него на леглото. Кракът му е двойно колкото моя, въпреки че бедрото ми сега е много по-мускулесто отпреди. Обул е черни шорти. Коляното му е моравосиньо, отекло и с белег през средата.

- Не искаш ли да ги видиш? - питам.

- Не ми се ще да ме разпитват как я карам - отговаря. -Ще трябва всичко да им кажа, иначе ще ме надушат, ако лъжа.

- Е... - Напрягам се да измисля какво да му кажа. - Че какво има да криещ?

Ал дрезгаво се изсмива.

- Паднах във всички схватки, с изключение на първата с Уил. Не се представям никак добре.

- Защото ти така реши. Това не можеш ли да им го

кажеш?

Той клати глава.

- Татко винаги е искал да дойда тук. Така де, казаха ми, че искат да остана при Прямите, но само защото така трябваше да говорят. Винаги са се възхищавали на Безстрашните, и двамата. Няма да ме разберат, даже ако се опитам да им обясня.

- Аха. - Барабаня с пръсти по коляното си. После го поглеждам. - Затова ли избра Безстрашните? Само заради желанието на твоите родители ли го направи?

Ал клати глава.

- Не, предполагам. Направих го защото... е важно да з^ щитаващ хората. Да се застъпваш за тях. Това, което ти направи за мен. - Той ми се усмихва. - Нали това се очаква от Безстрашните? Това е смелостта. А не... да нараняваш хората без причина.

Сещам се какво ми каза Фор - че работата в екип някога е била от първостепенна важност за Безстрашните. Кжви ли са били Безстрашните тогава? Какво ли щях да науча, ако бях попаднала тук по времето, когато майка ми е била една от тях? Сигурно тогава нямаше да ми се налага да чупя носа на Моли. Или да заплашвам сестрата на Уил.

Съвестта започва да ме гризе.

- Нещата може да се оправят, като минем инициаци-ята.

- Лошото е, че мога да се окажа последен - казва Ал. -Най-вероятно довечера всичко ще се разбере.

Седим известно време мълчаливо, рамо до рамо. По-добре да си мълчим тук, отколкото да сме в Ямата и да падаме как другите се смеят, наобиколени от семействата си.

Баща ми навремето казваше, че често най-добрият и^ чин да помогнеш на някого в беда, е просто да си близо до него. Чувствам се по-добре, когато правя нещо, с което -сигурна съм - той би се гордял; сякаш по този начин компенсирам всичко сторено от мен, с което не би се гордял.

- Знаеш ли, чувствам се по-смел, когато съм близо до теб - казва Ал. - Сякаш и на мен наистина тук ми е мястото, както е за теб.

Тъкмо се каня да отговоря, когато той премята ръка през раменете ми. Внезапно се вдървявам и страните ми пламват.

Ще ми се да не бях права за чувствата на Ал към мен. Оказва се обаче, че съм познала.

Не се притискам към него. Вместо това, изопвам рамене и ръката му пада. После стискам длани в скута си.

- Трис, аз... - започва той. Гласът му е напрегнат. Поглеждам го. Лицето му гори също като моето, но поне не плаче - просто изглежда смутен. - Ъ... Извинявай - продължава. - Не се опитвам да... хм. Извинявай.