Дивергенти

Но не е така.

15

Денят за свиждане. Спомням си това още в мига, в който отварям очи. Сърцето ми най-напред подскача, после се свива, когато виждам Моли да прекосява с куцукане спалното помещение; носът й, щръкнал между бинтовете , е морав. Щом се уверявам, че е излязла, се оглеждам за Питър и Дрю. Нито един от двамата не се вижда наоколо, затова се преобличам набързо. След като тях ги няма, вече ми е все едно кой ще ме види по бельо.

Всички се обличат мълчаливо. Даже Кристина не се усмихва. Даваме си сметка, че като слезем в Ямата и огледаме лицата на събралите се там, може да не открием наш близък сред тях.

Опъвам старателно завивките по ъглите на леглото, както баща ми ме е научил. Ерик влиза тъкмо когато изтупвам един косъм от възглавницата си.

- Слушайте ме! - провиква се той, отмятайки кичур тъмна коса от очите. - Искам да ви дам един съвет за днес. Ако по някакво чудо семействата ви дойдат на свиждане... - Оглежда лицата ни едно по едно и нагло се хили. - Което е малко вероятно, за ваше добро е да не демонстрирате особена привързаност. Така ще бъде по-леко и за вас, и за тях. Ние тук се отнасяме много сериозно към максимата „Кастата над кръвта!". Ако покажете прекомерна привързаност към семейството си, това ще бъде знак, че не сте особено щастливи в своята каста, което е позорно. Ясен ли съм?

На мен поне ми е ясно. Долавям заплахата в острия тон на Ерик. Единствената съществена част в речта на Ерик е последната: ние сме Безстрашни и трябва да се дьр-жим подобаващо.

Когато понечвам да изляза от спалното помещение, Ерик ме спира.

- Май сьм те подценил, Дървената! - казва. - Вчера се справи добре.

Вдигам очи и се втренчвам в него. За първи път, откак-то пребих Моли, вината ме прерязва на две.

Щом Ерик смята, че съм се справила добре, значи съм направила нещо лошо.

- Благодаря - казвам. И се измъквам от спалното.

Щом очите ми свикват с мъждивата светлина в коридора, забелязвам Кристина и Уил пред мен. Уил се смее, вероятно на някоя шега на Кристина. Не се опитвам да ги настигна. Кой знае защо, решавам, че би било погрешно да ги прекъсвам.

Ал никакъв не се вижда. Не го забелязах в спалното, а сега го няма и по пътя към Ямата. Може би вече е там.

Прокарвам пръсти през косата си и я свивам на кокче. Оглеждам дрехите си - добре ли прикриват тялото ми. Панталоните ми са тесни, а ключиците ми са оголени. Те няма да одобрят това.

На кого му пука? Стискам зъби. Сега това е моята каста. Това са дрехите, които носим тук.

Заковавам се на място в края на коридора.

фамилни групички са се струпали на дъното на Ямата, повечето са семейства от кастата на Безстрашните, дошли на свиждане на послушниците, родени Безстрашни.

Техният вид все още е доста необичаен за мен - майка с пробита от пиърсинг вежда, баща с татуирана ръка, послушник с пурпурна коса, същинско сговорно семейство. Мяркам Дрю и Моли да стърчат самотни в единия край на залата и прикривам усмивката си. Е, поне техните роднини нс са дошли.

Но на Питър са тук. Той стои до мъж с гъсти вежди и дребна, хрисима на вид женица с червена коса. Нито един от родителите му не прилича на него. И двамата носят черни панталони и бели ризи, типичното облекло за Прямите, а баща му говори толкова високо, че почти го чувам от мястото, където съм. Дали си дават сметка що за човек е синът им?

Но... що за човек съм и самата аз?

В срещуположния край на залата Уил е заедно с някаква жена със синя рокля. Не ми изглежда на такава възраст, че да му бъде майка, но има същата бръчка между веждите и същата златиста коса като него. Май спомена, че има сестра, може би това е тя.

До него Кристина прегръща една тъмнокожа жена, облечена в черно-белите одежди на Прямите. Зад нея стои малко момиче, също от Прямите. По-малката й сестра.

Струва ли си изобщо да търся моите родители в тълпата? Май е по-добре направо да се връщам в спалното помещение.

После я виждам. Майка ми стои сама до парапета със сплетени отпред ръце. Никога не е изглеждала толкова не на място със сивите си торбести панталони и сива риза, закопчана плътно до брадичката; с простата си прическа и умиротвореното си изражение. Тръгвам към нея, в очите ми напират сълзи. Тя е дошла. Дошла е заради мен.

Ускорявам крачка. Тя ме забелязва и за миг изражението й остава озадачено, сякаш не може да ме познае. После погледът й светва и тя простира ръце към мен. Ухае на сапун и прах за пране.

- Беатрис! - шепне. След това прокарва ръка по косата ми.

„Не смей да плачеш!" - нареждам си. Оставам в нейните прегръдки, докато пресъхне влагата в очите ми, после се отдръпвам, за да я огледам отново. Усмихвам се със събрани устни също като нея. Тя ме докосва по бузата.

- Погледни се само! - казва. - Как си се наляла! - Премята ръка през раменете ми. - Кажи ми как се чувстваш тук!

- Първо ти. - Старите привички се връщат. Трябва първо нея да оставя да говори. Не е редно разговорът пре-калено дълго да се върти около мен. Задължително е да разбера дали тя не се нуждае от нещо.