Дивергенти

- Днес имаме специален повод - казва тя. - Тук съм, за да те видя, така че нека говорим главно за теб. Това е моят подарък.

Моята всеопрощаваща майка. Не съм очаквала да ми прави подаръци, след като ги изоставих двамата с баща ми. Тръгваме заедно към парапета над бездната; чувствам се щастлива, че съм толкова близо до нея. Досега не си бях дала сметка колко много са ми липсвали обич и топлина през последната седмица и половина. Вкъщи не се докосвахме често. Най-силната проява на близост, на която съм присъствала, е родителите ми да се държат за ръце на вечеря, но дори това е стократно повече от всичко тук и сега.

- Имам само един въпрос. - Сърцето ми сякаш се е качило в гърлото. - Къде е татко? Да не е отишъл на свиждане на Кейлъб?

- О! - Тя поклаща глава. - Баща ти трябваше да отиде на работа.

Свеждам поглед.

- Можеш спокойно да ми кажеш, ако не е искал да дойде.

Очите й изучават лицето ми.

- Напоследък баща ти се държи доста себелюбиво. Това обаче не означава, че не те обича. Повярвай ми!

Стъписана, впивам поглед в нея. Баща ми - егоист? А още по-плашещото от това определение е, че именно тя му приписва подобно качество. От изражението й не мога да разбера дали му е ядосана. Не вярвам изобщо да е способна на такива чувства. Но явно трябва да е гневна; щом го нарича себелюбив, значи е бясна.

- Ами Кейлъб? - питам. - Ходила ли си при него напоследък?

- Ще ми се да можех - отговаря тя, - но Ерудитите вече забраняват Аскетите да стъпват на тяхна територия. Дори да бях опитала, щяха да ме изхвърлят оттам.

- Какво? - не вярвам на ушите си. - Но това е ужасно! Защо го правят?

- Отношенията между двете касти са по-обтегнати от когато и да било - казва тя. - Това никак не ми е приятно, но не мога да го предотвратя.

Представям си как Кейлъб стои сред останалите послушници при Ерудитите, търсейки майка ни сред събралото се множество, и внезапна болка ме прорязва. Още съм му сърдита, че е имал толкова тайни от мен, но не искам да бъде огорчаван.

- Това е ужасно - повтарям. После поглеждам към бездната.

Край парапета Фор стои самотен. Макар вече да не е послушник, сигурно и той като повечето Безстрашни се възползва от дните за свиждане, за да се събере със семейството си. Но или роднините му не обичат семейните сбирки, или той не е роден Безстрашен. Тогава от коя ли каста е трансфер?

- Това там е един от инструкторите. - Навеждам се по-близо към нея. - Доста е страшничък.

- Красив е - казва тя.

Кимам, без да се замисля. Тя се разсмива и сваля ръка от рамото ми. Понечвам да я отведа по-далече от него, но тъкмо да предложа да отидем на друго място, той поглежда през рамо.

Ококорва очи, когато вижда майка ми. Тя му подава ръка.

- Здравейте! Името ми е Натали - представя се тя. -Аз съм майката на Беатрис.

Никога не съм виждала майка да се здрависва с някого, ф ор охотно й подава ръка, макар да изглежда малко скован, и я разтърсва два пъти. Този жест е съвсем непривичен и за двамата. Не, Фор със сигурност не е роден Безстрашен, след като ръкуването не му се удава с лекота.

- Фор - казва той. - Радвам се да се запознаем.

- Фор - повтаря майка ми с усмивка. - Това прякор ли е?

- Да. - Той обаче не се впуска в подробности. Как ли е истинското му име? - Дъщеря ви се справя добре тук. Аз ръководех тренировката й.

Откога „ръководенето" включва мятане на ножове по мен и порицания за щяло и нещяло?

- Радвам се да го чуя - казва майка. - До мен достигаше това-онова за инициацията на Безстрашните и се притеснявах за нея.

Той ме поглежда и очите му пълзят по лицето ми, от носа към устата и брадичката. После проговаря:

- Не е трябвало да се притеснявате.

Няма как да предотвратя пламването на бузите си. Поне се надявам да не е толкова очевидно.

Дали просто я успокоява, защото ми е майка, или наистина смята, че ме бива? И какво ли означаваше този поглед?

Майка ми накланя глава.

- Кой знае защо ми се виждаш познат, Фор!

- Представа нямам защо е така - отговаря той с внезапно охладнял глас. - Не ми е в характера да се сближавам с Аскети.

Майка ми се разсмива. Смехът й е лек, наполовина звук, наполовина въздух.

- Малцина го правят напоследък. Не го приемам лично.

Той сякаш се поотпуска.

- Е, оставям ви насаме.

Двете с майка ми го наблюдаваме как се отдалечава. 1Ъ-вът на реката изпълва ушите ми. Може би Фор е бил от Ерудитите, което обяснява омразата му към Аскетите. Или пък вярва на писанията на Ерудитите по наш - по техен адрес, напомням си. Но пък беше мило от негова страна да й каже, че се справям добре, щом като - убедена съм - не го вярва.

- Той винаги ли е такьв? - обажда се майка ми.

- Даже още по-зле.

- Имаш ли приятели тук? - пита тя.

- Неколцина - отговарям. Поглеждам през рамо към Уил, Кристина и техните семейства. Когато Кристина улавя погледа ми, маха с ръка и двете с майка тръгваме към нея.

Но преди да успеем да стигнем до Уил и Кристина, една ниска закръглена жена с риза на черни и бели райета ме докосва. Потрепвам, едва удържайки се да не отблъсна ръката и.

- Извинявай! - казва. - Познаваш ли сина ми - Албърт?