Дивергенти

Ще ми се да можех да кажа, че не е нищо лично. Мога да му обясня, че родителите ми рядко са си позволявали да се държат за ръце дори вкъщи и че съм възпитана да потискам в себе си всички прояви на чувства, защото се отнасяме много сериозно към тях. Сигурно ако му кажа всичко това, той няма да прикрива със смущението си колко е наранен.

Но всичко това, разбира се, е твърде лично. Той е мой приятел и толкова. Какво може да бъде по-лично от това?

Вдишвам дълбоко и, издишвайки, успявам да му се усмихна.

- За какво ми се извиняваш? - питам и се старая гласът ми да звучи нормално. После отупвам крачолите си, макар по тях да не е полепнало нищо, и се изправям. - Трябва да вървя - казвам.

Той кима, но не ме поглежда.

- Ще се справиш ли? - питам. - Заради родителите ти, искам да кажа... Не заради... - Гласът ми секва. Иначе просто нямаше да знам как да продължа.

- А, да. - Той кима отново, този път малко по-енергич-но. - Доскоро, Трис.

Старая се да не напускам прекалено бързо спалното. Когато вратата се затваря след мен, опирам ръка о челото си и се подсмихвам. Въпреки конфузното положение, все пак никак не е зле да си харесвана.

Да си говорим как са минали срещите със семействата ни, би било твърде болезнено. Затова единствената тема, която всички си позволяват да обсъждат тази вечер, е класирането след приключване на първа степен. Щом някой около мен повдигне въпроса, аз зарейвам поглед из стаята и се правя, че не съм чула.

Класирането ми едва ли е чак толкова зле като в началото , най-вече заради победата над Моли. Но не пречи и да не е достатъчно добро, за да се изкача до първите десет места в края на инициацията. Особено след включването и на послушниците, родени Безстрашни.

На вечеря седя заедно с Кристина, Уил и Ал в ъгъла на столовата. Намираме се в неприятна близост с Питър, Дрю и Моли, които са през една маса от нас. Щом разговорът на нашата маса замре, чувам всяка тяхна дума. Обсъждат вероятното класиране. Ама че изненада.

- Не ви е разрешено да имате домашни любимци ли?! -възмущава се Кристина и удря с длан по масата. - И защо?

- Защото те не притежават логично мислене - делово обяснява Уил. - Какъв е смисълът да осигуряваш храна и подслон на животно, което само цапа мебелите, вмирисва ти къщата и в края на краищата умира?

Двамата с Ал се споглеждаме, както обикновено пра-

ВИМ, когато Уил и Кристина започват свада. Този път обаче, щом очите ни се срещат, и двамата отместваме поглед встрани. Дано това неловко положение не продължи много дълго. Искам си приятеля обратно.

- Работата е там... - Гласът на Кристина потреперва и заглъхва, тя отмята глава назад. - Те наистина са много забавни. Имах булдог на име Чанкър. Един път бяхме оставили цяло печено пиле на кухненския плот, за да поизстине, и когато майка ми отиде в банята да се измие, той смъкна пилето на пода и го изяде, заедно с кожата и кокалите. Направо умряхме от смях.

- Е, с това направо ме разби. Естествено, че изгарям от желание да живея под един покрив с животно, което ми изяжда цялата храна и унищожава кухнята ми. - Уил поклаща глава. - Защо като свърши инициацията, просто не си вземеш куче, щом ти е толкова мъчно?

- Защото... - Усмивката на Кристина угасва и тя започва да боде картофа си с вилицата. - След теста за наклонностите кучетата са направо кошмар за мен.

Споглеждаме се. Всички знаем, че не трябва да обсъждаме теста, дори когато вече сме направили своя избор. Но за тях тримата това правило явно не е чак толкова съдбоносно, както е при мен. Сърцето ми подскача тревожно в гърдите. Това правило ме защитава. Спестява ми необходимостта да лъжа приятелите си за резултатите от теста. Всеки път, когато в съзнанието ми изплува думата „Дивергент", аз чувам предупреждението на Тори. Сега към нейния глас се присъединява и този на майка ми. „Не казвай на никого! Опасно е."

- Имаш предвид... убийството на кучето, нали? - пита Уил.

Почти го бях забравила. Онези, чиито наклонности клонят към Безстрашните, при симулацията избират

ножа и тръгват кучето, когато ги нападне. Нищо чудно, че Кристина вече не иска куче за домашен лЬбимец. Придърпвам ръкавите над китките си и преплитам пръсти.

- Точно така - отговаря тя. - И на вас ви се е наложило да го направите, нали?

Поглежда първо Ал, после - мен. Тъмните й очи се при-свиват и тя произнася:

- Ти не си го направила.

-А?

- Криеш нещо - продължава Кристина. - Виждам, че място не си намираш.

- Моля?!

- При Прямите научихме да четем езика на тялото -обажда се Ал и ме сбутва с рамо. Ето, това вече е нормално отношение. - Затова лесно можем да познаем, ако някой лъже или премълчава нещо.

- А, това ли било? - почесвам се по врата. - Ами...

- Ето вижте, пак го направи! - провиква се Кристина и сочи ръката ми.

Имам чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото. Как мога да ги излъжа за резултатите от теста, щом като те познават кога лъжа? Ще трябва да контролирам езика на тялото си. Отпускам ръка и сплитам пръсти в скута. Така ли постъпват честните хора?

Добре поне, че за кучето не ми се налага да лъжа.

- Така е, аз не убих кучето.