Дивергенти

- Всичко ще бъде наред. - Опитвам се гласът ми да звучи убедително, сякаш не го успокоявам само между другото, но е точно така. Изобщо не съм сигурна дали всичко ще бъде наред. По-скоро очаквам да е обратното.

Пристигат сестрите, нареждат ми да се отдръпна и аз се подчинявам. Коленете и лактите ми са подгизнали в кръв. Когато се оглеждам, забелязвам само двама души да отсъстват.

Дрю.

И Питър.

След като отнасят Едуард, аз се преобличам в банята и си измивам ръцете. Кристина идва с мен и стои до вратата, но не обелва и дума. Благодарна съм й за това. Няма какво толкова да си кажем.

Жуля гънките по дланите си и изчегъртвам с нокът кръвта изпод другите нокти. Преобубам се в чисти панталони и хвърлям в коша изцапаните. Взимам тоалетна хартия колкото мога да нося. Все някой трябва да изчисти мърсотията в спалното помещение и понеже се съмнявам, че някога ще мога да заспя отново, защо да не съм аз.

Посягам към дръжката на вратата, но Кристина ме

спира.

- Знаеш кой го е направил, нали?

-Да.

- Не трябва ли да кажем на някого?

- Наистина ли мислиш, че някой от Безстрашните ще си мръдне пръста? - отговарям. - След като вече те провесиха над бездната? И след като ни карат да се бием почти до смърт?

Тя нищо не казва.

Половин час по-късно съм на колене на пода в спалното помещение и бърша кръвта на Едуард. Кристина изхвърля пропитите с кръв хартиени кърпи и ми носи чисти. Мира я няма, сигурно е отишла с Едуард в болницата.

Никой не спи спокойно тази нощ.

- Може ида прозвучи налудничаво - казва Уил, - но не ми се ще да взимаме свободен ден точно днес.

Кимвам. Знам какво иска да каже. Ако имам някакво занимание, ще се разсея, а точно в този момент имам нужда от това.

Не сме прекарали много дълго време сами с Уил - Кристина и Ал отидоха да подремнат в спалното. Никой от нас не желае да остава повече от необходимото там. Не че Уил ми е казал нещо такова, просто го знам.

Прокарвам нокът под нокътя на другия си пръст. Измих старателно ръцете си, след като почистих кръвта на Едуард, но все още я усещам по тях. Двамата с Уил безцелно се скитаме. Няма къде да отидем.

- Дали да не идем да го видим? - предлага колебливо той. - Но какво ще му кажем? Не те познавахме добре, но страшно съжаляваме, че те наръгаха в окото, така ли?

Никак не е смешно. Осъзнавам го, но кикотът клокочи в гърлото ми и аз се разсмивам, защото ми е много по-

трудно да го потисна. Уил ме гледа втренчено известно време, после и той се разсмива. Понякога да се смееш или плачеш е единственият избор, а точно сега смехът е по на място.

- Съжалявам - казвам. - Ама всичко е толкова нелепо.

Не искам да плача за Едуард - не така покъртително и от сърце, както го правиш за приятел или лЬбим човек. Ще ми се да плача, защото се случи нещо ужасно, а аз бях свидетел на това и нямаше как да го предотвратя. Никой от онези, които биха искали да накажат Питър за стореното, нямат необходимата власт да го направят; никой от онези, които имат власт да го накажат, няма да си направят труда да го свършат. Безстрашните имат закони срещу подобни брутални нападения, но когато хора като Ерик държат властта, тези закони ще останат неприло-жени.

Продължавам, вече по-сериозно:

- А най-абсурдното е, че във всяка друга каста ще го приемат за смела постъпка, ако разкрием какво се случи. Но тук, при Безстрашните... подобна смелост няма да ни донесе нищо добро.

- Ти чела ли си манифестите на различните касти? -пита Уил.

Манифестите на петте касти са написани след тяхното формиране. Учили сме за тях в училище, но никога не съм ги чела.

- Ами ти? - свивам вежди насреща му. После си спомням, че Уил веднъж спомена как е научил наизуст картата на града просто за удоволствие и казвам: - Разбира се, ти си ги чел.

- Един пасаж в манифеста на Безстрашните, който си спомням, гласи: „Ние се уповаваме на всекидневните, обикновени прояви на храброст. Вярваме в смелостта, която кара един човек да се изправи в защита на друг човек."

Уил въздъхва.

Не е необходимо да казва нещо повече. Добре разбирам какво има предвид. Кастата на Безстрашните може да е основана с добри намерения, с правилни идеи и цели. Но се е отклонила много от тях. Давам си сметка, че същото важи и за Ерудитите. Преди много време Ерудитите са трупали познания и умения в името на това да правят добро. Днес обаче събират знания и умения от алчност. Питам се дали и другите касти страдат от същото заболяване. Не съм мислила за това досега.

Но макар да виждам ясно покварата у Безстрашните, не бих могла да напусна кастата. И не само защото вероятността да остана безкастова, в пълна изолация ми изглежда по-страшна и от смъртта. Причината е, че в малкото хубави моменти, които преживях, откакто съм тук, разбрах колко важно е да се съхрани тази каста. Сигурно отново можем да станем храбри и честни.

- Хайде да отидем в столовата - предлага Уил - и да хапнем торта!

- Дадено - усмихвам му се.

Докато вървим към Ямата, аз си повтарям наум цитата, който ми каза Уил, за да не го забравя.