Дивергенти

„Аз се уповавам на всекидневните, обикновени прояви на храброст. Вярвам в смелостта, която кара един човек да се изправи в защита на друг човек."

Красива мисъл.

Малко по-късно, когато се връщам в спалното помещение, заварвам леглото на Едуард без завивки и постелки, а чекмеджетата му - празни и отворени. В другия край на помещението леглото на Мира изглежда по същия начин.

Когато питам Кристина къде са отишли, тя отговаря:

- Напуснаха.

- И Мира ли?

- Каза, че не иска да остава тук без него. Но тя така или иначе щеше да отпадне. - Кристина вдига рамене, сякаш не вижда друг изход в тази ситуация. Ако наистина е така, знам как се чувства. - Поне Ал не е елиминиран.

Ал също трябваше да отпадне, но напускането на Едуард го спаси. Безстрашните решиха да го оставят и на следващата степен.

- Кой още е елиминиран? - питам.

Кристина свива рамене.

- Двама от родените Безстрашни. Не им помня имената.

Кимам и поглеждам към черната дъска. Някой е зачеркнал имената на Едуард и Мира и е променил номерата в класирането пред другите в списъка. Сега Питър е на първо място. Аз съм на пето. Започнахме първа степен с девет кандидати.

Сега сме седем.

17

Пладне е. Време за обяд.

Седя в някакъв коридор, който не ми е познат. Дойдох тук, защото имам нужда да се махна от спалното помещение. Ако си домъкна и леглото, няма да се налага изобщо да се връщам там. Може само да си внушавам, но вътре продължава да мирише на кръв, въпреки че стъргах пода, докато не ми се разраниха ръцете, а тази сутрин някой даже го поля с белина.

Пощипвам върха на носа си. Да изтъркаш пода, защото никой друг не иска да свърши тая работа, е нещо, което майка ми би направила. Щом като не е съдено да сме заедно, поне мога да постъпвам като нея понякога.

Чувам да приближават хора, стъпките им отекват в каменния под и аз свеждам поглед към обувките си. Преди седмица смених сивите кецове с черни, но старият чифт е още в чекмеджето ми, скрит в дъното. Не мога да ги изхвърля, въпреки че си давам сметка колко глупаво е да се привържеш към някакви стари обувки, сякаш могат да ме върнат у дома.

- Трис?

Вдигам очи. Юрая спира пред мен. Дава знак на останалите послушници, родени Безстрашни, да продължат без него. Те се споглеждат, но отминават.

- Добре ли си? - пита.

- Изкарах тежка нощ.

- Да, чух за онова момче - Едуард. - Юрая поглежда към дъното на коридора. Послушниците, родени Безстрашни, са изчезнали зад ъгъла. После той леко се усмихва. - Искаш ли да излезем оттук?

- Как така? - питам. - Вие къде отивате?

- Малко ритуално посвещаване - отговаря. - Хайде, тръгвай! Трябва да побързаме.

Набързо обмислям възможностите за избор. Мога да продължавам да седя тук. Или пък да напусна лагера на Безстрашните.

Изправям се на крака и тръгвам заедно с Юрая, за да настигнем останалите.

- Единствените послушници, които обикновено се допускат, са тия с по-големи братя и сестри от кастата на Безстрашните - обяснява той. - Но може изобщо да не те забележат. Просто се дръж естествено.

- Какво точно ще правим?

- Нещо опасно - отговаря той. Мога да определя погледа в очите му само с една дума - маниакален,.но вместо това да ме отблъсне, както би станало няколко седмици по-рано, то ме привлича, сякаш е зараза, която вече съм пипнала. Някаква възбуда замества оловната тежест в гърдите ми. Забавяме ход, когато настигаме послушниците, родени Безстрашни.

- Какво прави Дървената тук? - провиква се момче с метална халка, прокарана между ноздрите му.

- Току-що е видяла онова момче с прободеното око - отговаря Юрая. - Дай й малко време да се съвземе, Гейб, ставали?

Гейб свива рамене и се обръща. Никой от останалите не проронва и дума, макар неколцина да ме поглеждат накриво, сякаш ме мерят на кантар. Послушниците, родени Безстрашни, са като глутница кучета. Ако направя погрешна крачка, няма да ме допуснат да продължа с тях. Засега обаче съм в безопасност.

Завиваме зад поредния ъгъл и в дъното на коридора пред нас се изпречва тълпа от членове на Безстрашните. Твърде многобройни са, за да са само роднини на послушниците, но в някои от лицата различавам познати черти.

- Да вървим! - казва един от тях. После се обръща и потъва в някакъв неосветен вход. Останалите го следват, ние - също. Гледам да не се деля от Юрая, когато прекрачвам в мрака, а пръстите на краката ми се удрят в стъпало. Успявам да се задържа, преди да полетя напред. Започвам да се изкачвам.

- Задното стълбище - почти мънка Юрая. - Обикновено е заключено.

Кимвам, въпреки че не може да ме види, и продължавам да се изкачвам, докато стълбите не свършват. Вратата на върха вече е отворена и през нея нахлува дневна светлина. Измъкваме се изпод земята и се озоваваме на стотина метра от стъклената сграда над Ямата, близо до железопътната линия.

Имам чувството, че съм вършила всичко това хиляди пъти досега. Дочувам свирката на влака. Усещам земята под себе си да вибрира. Виждам прожектора на локомотива. Кърша пръстите на ръцете си, докато изпукат, и леко подрипвам.