Дивергенти

- Не съм садист. - Той не крещи. А ми се иска да вика. Тогава би ме плашил по-малко. Надвесва лице близо до моето, което ми напомня как стоя на сантиметри от оголените зъби на атакуващото куче в теста за установяване на нъ клонностите, и казва: - Ако исках наистина да те нараня, не мислиш ли, че досега щях да го направя?

Прекосява стаята и толкова яростно забива ножа в масата, че той засяда там, а дръжката му щръква към тавана.

- Аз... - понечвам да извикам, но него вече го няма. Из-крещявам от разочарование и попивам кръвта, потекла от ухото ми.

14

Днес е денят преди Деня за свиждане. За мен Денят за свиждане е като края на света: след него вече нищо няма да има значение. Всичко, сторено от мен досега, води натам. Може и да видя родителите си отново. Но може и да не се случи. Кое е по-лошото от двете? Не мога да кажа.

Опитвам се да си надяна крачола, но той засяда точно на коляното ми. Свивам вежди. Втренчвам се в крака си. Буца мускули спира плата. Оставям панталона да падне на пода и поглеждам през рамо към задната част на бедрата си. И там са набъбнали още мускули.

Правя крачка встрани, за да застана пред огледалото. Там, където преди нямаше никакъв мускул, сега има цели буци - по ръцете, по краката, на стомаха. Опипвам се отстрани, където слой мазнина обещаваше скоро да се превърне в заобленост. Нищичко. Инициацията при Безстрашните е лишила тялото ми от неговата мекота. Дали това е хубаво, или лошо?

Поне със сигурност съм по-силна отпреди. Загръщам се отново с хавлиената кърпа и напускам женската баня. Дано никой в спалното помещение не ме види само по кърпа, защото не мога да обуя тези панталони.

В мига, когато отварям вратата на спалното помещение, стомахът ми се свива на топка. Питър, Моли, Дрю и някои от останалите послушници стърчат в най-отдале-чения край и се смеят. Вдигат очи, когато влизам, и започват да се кикотят. Грухтящият смях на Моли се извисява над всички останали.

Отправям се към леглото си, опитвайки се да се престоря, че тях ги няма и започвам да ровя в чекмеджетата под матрака за роклята, която Кристина ме убеди да си взема. Надигам се, като с една ръка придържам кърпата, а с другата стискам роклята и се озовавам очи в очи с Питър.

Отскачам назад и едва не удрям глава в леглото на Кристина. Опитвам се да се промъкна покрай него, но той слага ръка върху рамката на леглото на Кристина и ми препречва пътя. Трябваше да съм наясно, че няма да ме пусне толкова лесно.

- Даваш ли си сметка, че си кожа и кости, Дървената?

- Разкарай се! - Гласът ми все още звучи уверено.

- Тук не ти е Ямата и никой не е длъжен да се подчинява на заповедите на Дървената. - Очите му опипват тялото ми, но не с жаден поглед, както мъж гледа жена, а с някаква студена жестокост, преценявайки всяка извивка. Чувам как сърцето блъска в ушите ми, докато останалите приближават, събирайки се като глутница зад гърба му.

Това няма да свърши добре.

Трябва да се измъкна.

С ъгълчето на окото си виждам свободна пролука към вратата. Ако се шмугна под ръката на Питър и хукна през нея, може и да успея.

- Вижте я само! - казва Моли и скръства ръце. Гледа ме с подигравателна усмивка. - Тя си е още дете.

- А, не съм сигурен - казва Дрю. - Може би крие нещо под кърпата. Защо не проверим?

Сега! Мушкам се под ръката на Питър и се стрелвам към вратата. Някой сграбчва кърпата, докато тичам, и рязко я дръпва - ръката на Питър стиска края на хавлията в юмрук. Кърпата се изхлузва и с голото си тяло усещам студения въздух, който кара косъмчетата по врата ми да настръхнат.

Избухват смехове и аз хуквам с все сили към вратата, притискайки роклята към тялото си, за да се прикрия. Препускам по коридора право към баните и затискам с гръб вратата отвътре, дишайки тежко. Затварям очи.

Нищо особено не е станало. Не ми пука!

Избухвам в хлипове и притискам ръка към устата си, за да ги заглуша. Няма значение какво са видели. Разтърсвам глава, сякаш това движение ще помогне решението ми да се превърне в истина.

Обличам се с треперещи ръце. Роклята е черна, семпла, до коленете и с остро деколте, което открива татуировката върху ключицата ми.

Щом намъквам дрехата, желанието да се разрева се разсейва. Усещам нещо парещо буйно да се гърчи в стомаха ми. Искам да им причиня болка.

Впивам поглед в отражението си в огледалото. Щом го искам, значи ще го направя.

Няма как да участвам в ръкопашен бой, облечена в рокля, затова се налага да си набавя нови дрехи от Ямата, преди да отида в залата за тренировки за последната схватка. Надявам се Питър и този път да е мой противник.

- Ей, къде се губиш цяла сутрин? - пита Кристина, когато най-накрая се присъединявам към останалите. Вместо да отговоря, присвивам очи да видя черната дъска в другия край на залата. Мястото срещу името ми е празно -моят противник още не е определен.

- Наложи се да се забавя - казвам.

Фор стои пред дъската и вписва нечие име срещу моето. „Моля те, нека да е Питър, моля те, моля те!"

- Добре ли си, Трис? Виждаш ми се малко... - обажда се Ал.

- Малко каква?