Дивергенти

Започваме да се боричкаме за кинжалите. Не са тежки като пистолетите, но имам странно усещане, докато ги държа в ръце, сякаш бърша нещо непозволено.

- Днес е в лошо настроение - отбелязва Кристина.

- Някога да си го виждала в добро настроение? - промърморбам в отговор.

Но аз добре знам какво точно има предвид тя. Ако съдя по отровния поглед, с който Ерик измерва Фор всеки път, когато той не го гледа, явно снощната загуба го безпокои много повече, отколкото показва. Да плениш знамето на противника е въпрос на чест, а честта е изключително важна за Безстрашните. Много по-важна от разума или чувствата.

Наблюдавам ръката на Фор, когато мята ножа. При следващото хвърляне гледам стойката му. Той улучва целта при всяко хвърляне и издишва, щом запрати ножа.

- Стройте се в редица! - заповядва Ерик.

„Бързането - мисля си - няма да помогне." Така ми казваше майка, докато се учех да плета. Ще трябва да приема това като упражнение за ума, не за тялото. Ето защо първите няколко минути се упражнявам без нож, търсейки правилната стойка и усвоявайки правилното движение на ръката.

Ерик бързо крачи напред-назад зад нас.

- Май Дървената е получила доста удари по главата! -отбелязва Питър, стоящ през няколко човека от мен. -Ей, Дървената! Помниш ли какво е това нож?

Не му обръщам внимание. Продължавам да се упражнявам вече с нож в ръка, но не го мятам. Опитвам се да се абстрахирам от нервното сноване на Ерик зад гърба ми, от заядливите забележки на Питър, от сковаващото усещане, че Фор ме гледа, и запращам ножа напред. Той се преобръща и удря дъската. Острието не успява да се забие, но аз съм първата, уцелила мишената.

Ухилвам се доволно, когато Питър за пореден път пропуска целта. Просто не мога да се удържа.

- Ей, Питър - подвиквам, - помниш ли какво е това мишена?

Кристина изпръхтява подигравателно до мен и следващият й нож уцелва мишената.

Половин час по-късно Ал е единственият от кандидатите, който още не е улучил целта. Ножовете му или шумно падат на пода, или рикошират в стената. Докато всички останали отиваме до мишената, за да си вземем ножовете, той събира своите по пода.

Лицето на Ал става червено. Той запраща поредния нож, който се устремява на няколко крачки вдясно от мишената. Премята се във въздуха и се удря в стената.

- Какво беше това, послушник? - пита тихо Ерик, надвесвайки се над Ал.

Прехапвам устни. Това не е на добре.

- Той... ми се изплъзна - оправдава се Ал.

- Добре тогава, иди и си го вземи! - казва Ерик. После оглежда лицата на останалите послушници - всички са замрели и не се упражняват. - Казвал ли съм да спирате?

Ножовете отново полетяват към мишената. И друг път сме виждали Ерик ядосан, но сега е друго. Погледът е направо бесен.

- Да си го взема ли? - Ал е ококорил очи. - Но другите продължават да мятат.

-Е, и?

- Не искам да ме уцелят.

- Според мен може да разчиташ на умението на твоите приятели послушници да се прицелват по-добре от теб. - Ерик леко се усмихва, но очите му продължават да гледат злобно. - Върби и си вземи ножа!

Ал обикновено не възразява срещу нищо, което Безстрашните ни карат да правим. Според мен не защото го е страх; просто си дава сметка, че това е напълно безсмислено. Този път обаче той стиска широката си челюст. Стигнал едо предела на търпението си.

- Няма! - отсича.

- Малките и лъскави като мъниста очи на Ерик се впиват в лицето на Ал. - Да не те е страх?

- От това да ме прониже летящ нож ли? - отговаря Ал. - Да, страх ме е!

Тази негова откровеност е грешка. Не отказът, който Ерик можеше и да приеме.

- Всички да спрат! - изкрещява Ерик.

Летящите ножове замират заедно с разговорите в залата. Стискам здраво малкия си кинжал.

- Освободете ринга! - Ерик поглежда към Ал. - С изключение на теб.

Пускам кинжала и той пада върху прашния под с глухо тупване. Тръгвам подир останалите послушници към дъното на залата и те се скупчват пред мен, жадни да видят какво ще последва, а на мен ми се свива стомахът: Ал, изправен срещу яростта на Ерик.

- Застани пред мишената! - нарежда Ерик.

Огромните ръце на Ал се тресат. Той отстъпва заднешком към мишената.

- Ей, Фор! - Ерик поглежда през рамо. - Ще ми помогнеш ли?

Фор тръгва кьм Ерик, почесвайки веждата си с върха на ножа. Под очите му има тъмни кръгове и устата му е изкривена в напрегната усмивка - уморен е не по-малко от нас.

- Ще стоиш там, докато той мята ножовете - обръща се Ерик кьм Ал, - за да се научиш да не кръшкаш.

- Необходимо ли е наистина всичко това? - обажда се Фор. Гласът му звучи отегчено, но във вида му няма нищо такова. Лицето и тялото му са изопнати, нащрек.

Свивам ръцете си в юмруци. Колкото и небрежен да е тонът му, във въпроса е стаено предизвикателство. А Фор не си позволява често да предизвиква Ерик директно.

Отначало Ерик мълчаливо гледа Фор. Фор отвръща на втренчения му поглед. Секундите минават, а ноктите ми вече са се впили в дланите.

- Тук аз командвам, помниш ли? - казва Ерик толкова тихо, че едва го чувам. - Тук и навсякъде.