Дивергенти

Това си е чиста лудост и аз много добре го знам. Отклонение само на милиметър в погрешната посока, едно мигновено колебание и с мен е свършено. Жега нахлува в гърдите ми и аз се усмихвам, докато вкопчвам ръце в следващата греда. Изтласквам се нагоре, ръцете ми треперят, свивам крака под себе си и вече стоя на следващата греда. Когато се закрепвам, поглеждам надолу към Фор. Но вместо него, виждам земята под себе си.

Дъхът ми секва.

Представям си как тялото ми лети надолу, блъска се в металните греди и пропада; виждам потрошените си крайници върху паважа, също като сестрата на Рита, която не успя да уцели покрива, Фор се залавя за гредите с две ръце и се оттласква нагоре с лекота, сякаш се изправя в леглото си. Но на него не му е нито леко, нито удобно тук - всяко мускулче на ръцете му е изпъкнало. Глупаво е да мисля за това сега, когато съм на стотина крачки над земята.

Сграбчвам следващата метална греда, откривам друго място, където да закрепя крака си. Когато отново поглеждам към града, сградата вече не спира погледа ми. Изкачила съм се достатъчно нависоко, за да зърна очертанията на града върху небето. Повечето сгради са като черни силуети върху тъмносиния му фон, но червените светлини върху покрива на Цитаделата горят. Те примигват двойно по-бавно от ударите на сърцето ми.

Улиците между сградите приличат на тунели. В продължение на няколко секунди се взирам в мрака под мен -едва различавам границата между постройките, небето, улиците и полето. После виждам слаба мигаща светлинка.

- Видя ли това? - казвам, сочейки.

Когато стига непосредствено до мен, Фор престава да се катери и поглежда над рамото ми; брадичката му е точно до главата ми. Дъхът му гали ухото ми и на мен отново ми се завива свят, също както при изкачването по стълбата.

- Да - отговаря той и по лицето му се разлива усмивка. - Това идва откъм парка в края на кея. - фигури. Около парка е голо поле, но дърветата в него могат да послужат за прикритие. Явно и това не е достатъчно.

- Добре - казвам. Поглеждам през рамо към него. Толкова сме близо един до друг, че забравям къде се намирам; вместо това, забелязвам как ъгълчетата на устата му са извити надолу - също като моите - и виждам белега на брадичката му. - Хм - продължавам. После прочиствам гърлото си. - Започвай да се спускаш надолу! Аз идвам след теб.

Фор кима и тръгва надолу. Кракът му е толкова дълъг, че лесно намира място къде да стъпи и провира тяло между гредите. Дори в тъмното виждам зачервените му ръце, които треперят.

Пренасям тежестта си върху единия крак и стъпвам върху гредата под мен. Тя изпуква и полита надолу, удряйки се шумно в десетина други греди, докато не се стоварва на паважа. Увисвам на скелета на колелото, а краката ми се клатят във въздуха. От гърлото ми излиза задавен стон.

-Фор!

Правя опит да открия друга опора за краката си, но най-близката греда е на няколко крачки под мен, докъдето не мога да стигна. Дланите ми се потят. Спомням си как ги трия о крачолите на панталона преди Изборната церемония, преди шеста за установяване на наклонностите, преди всеки важен момент, който съм преживяла и едва успявам да потисна писъка си. Ще се изпусна. Ще се изпусна.

- Дръж се! - провиква се тои. - Само се дръж, имам нещо наум.

Той продължава да се спуска надолу. Движи се в погрешна посока - би трябвало да идва към мен, а не да се отдалечава. Поглеждам към дланите си, които толкова здраво стискат тънката решетка, че кокалчетата им са побелели. Пръстите ми са тъмночервени, почти лилави. Едва ли ще ме удържат още дълго.

Няма да изкарам още много.

Стискам очи. По-добре да не гледам. По-добре да се престоря, че това изобщо не се случва. Чувам как кецовете на Фор скърцат върху метала, стъпките му са бързи.

- Фор! - надавам вой. Може би си е отишъл. Може би ме е изоставил. Може би това е изпитание за моята издръжливост, за храбростта ми. Вдишвам през носа и издишвам през устата. Броя вдишванията и издишванията, за да се успокоя. Едно, две. Вдишване, издишване. „Хайде, Фор!" - е единствената ми мисъл, - „Хайде, направи нещо!"

После долавям нещо да стене и пука. Решетката, на която вися, се разклаща и аз крещя през стиснатите си зъби, докато се боря да се задържа.

Колелото се движи.

Въздухът свисти между китките и глезените ми, а вятърът бликва в силна струя. Отварям очи. Движа се -спускам се към земята. Разсмивам се на глас, обзета от истерия, докато паважът приближава все повече и повече. Но постепенно скоростта, с която се движа, се увеличава. Ако не успея да скоча навреме, кабинките и въртящото се колело ще повлекат тялото ми и тогава наистина ще умра.