Дивергенти

- До десетина минути другият отбор също ще си избере място - казва той. - Предлагам да използвате това време, за да си изработите стратегия. Може и да не сте всички от Ерудитите, но умствената подготовка е един от аспектите на вашата инициация. Това безспорно е и най-важната страна в нея.

Той има право. За какво ти е тренирано тяло, ако умът ти е плитък.

Уил взима знамето от Фор.

- Някои трябва да останат тук и да пазят, а останалите - да открият скривалището на противника - казва той.

- Брей! Така ли мислиш? - Марлийн издърпва знамето от ръката на Уил. - Кой те сложи начело, бе, трансфер?

- Никой - казва Уил. - Но все някой трябва да свърши тая работа.

- Може би трябва да наблегнем на отбранителната стратегия. Да ги изчакаме да дойдат тук и тогава да им видим сметката! - предлага Кристина.

- Така постъпват само женчовците - казва Юрая. - Гласувам за това всички да се пръснем. Знамето е скрито добре, така че няма защо да го пазим.

Всички започват да говорят в хор и от минута на минута гласовете им се извисяват все повече. Кристина з^ щитава плана на Уил; послушниците, родени Безстрашни, гласуват за атака; и всички спорят кому се пада да вземе окончателното решение, Фор седи на краичеца на въртележката, облегнат на крака на едно от дървените кончета. Очите му са вдигнати към небето, където няма нито една звезда, само пълната луна наднича през тънкия слой облаци. Мускулите на ръцете му са отпуснати, той е кръстосал длани зад врата си. Изглежда съвсем удобно разположен, въпреки пушката, преметната през рамо.

Затварям очи за секунда. Защо той успява така бързо да ме разсее? Налага се да се концентрирам.

Какво ли щях да кажа, ако можех да над викам гласовитата борба за надмощие зад гърба си? Няма как да действаме, докато не разберем местоположението па другия отбор. Възможно е да са навсякъде в радиус от три километра, макар че спокойно можем да изключим тресавището от тази територия. Така или иначе няма да ги открием, като спорим как да проведем издирването или колко души да пратим по петите им.

Трябва да огледаме местността от най-високото място.

Хвърлям поглед през рамо, за да се убедя, че никой не ме наблюдава. Никой не гледа към мен, затова поемам към виенското колело с леки тихи стъпки, като притискам с една ръка пушката към гърба си, за да съм безшумна.

Щом вдигам очи към най-високата точка на виенското колело, гърлото ми се свива. По-високо е, отколкото предполагах; толкова високо, че едва виждам кабинките на върха. Единственото предимство на това високо съоръжение е, че е проектирано да издържа на тежест. Ако се покатеря, поне няма да се катурне под мен.

Сърцето ми започва да бие ускорено. Наистина ли рискувам живота си за това - да спечеля любимата игра на Безстрашните?

Наоколо е толкова тъмно, че едва виждам останалите, но когато се взирам в огромните ръждясали подпори, които държат колелото, различавам стъпала. Всяка от подпорите е с широчината на раменете ми и стълбата няма перила, за които да се хвана, но все пак е по-добре да се качваш по стъпала, отколкото да се катериш по спиците на колелото.

Вкопчбам се в първото стъпало. То е тънко и толкова ръждясало, че може всеки момент да се разпадне в ръцете ми. Отпускам се с цялата си тежест на най-долната пречка, за да изпробвам здравината й, и даже подскачам, за да се уверя, че ще ме издържи. Усилието предизвиква болка, която прерязва ребрата ми и аз сгърчвам лице.

- Трис - произнася нисък глас зад мен. Странно, това не ме стряска. Сигурно защото се превръщам в една от Безстрашните и вече съм винаги нащрек. Или пък защото гласът му е приглушен, мек и почти гальовен. Каквато и да е причината, все пак поглеждам през рамо. Фор стои зад мен, преметнал пушката напряко през гърба си също като мен.

- Какво? - отвръщам.

- Дойдох да разбера дали знаеш какво вършиш.

- Търся по-високо място - казвам. - Според тен засега не правя каквото и да било.

Виждам как се усмихва в мрака.

- Добре. Идвам и аз.

За момент не казвам нищо. Той не ме гледа така, как-то понякога съм виждала да ме наблюдават Уил, Кристина или Ал - сякаш съм твърде малка и прекалено слаба, за да има полза от мен, което предизвиква тяхното съжаление. Но след като настоява да дойде с мен, значи все пак се съмнява в способностите ми.

- Ще се справя - казвам.

- Несъмнено! - откликва той. Не долавям сарказма в гласа му, но съм сигурна, че го има. Не може да е другояче.

Започвам да се катеря и когато се изкачвам на няколко крачки над земята, той също тръгва нагоре. Движи се по-бързо от мен и скоро ръцете му започват да се залавят за стъпалото, на което току-що съм стояла.

- Е, кажи сега! - обажда се той тихо, докато продължаваме да се катерим. Звучи така, сякаш е останал без дъх. -Според теб каква е целта на това упражнение. Имам предвид играта, не самото катерене.