Дивергенти

- Няма нужда да ми правиш услуги - отвръща Фор. После леко се усмихва. - Както ти е известно, не е задьлжи-телно те да спечелят.

- Точно така, известно ми е, че ще загубите, когато и да тръгнете - отговаря Ерик, хапейки едната от халките, нанизани на устните му. - Затова събирай мършавия си отбор и тръгвайте!

Всички се изправяме. Ал ме поглежда отчаяно и аз му се усмихвам окуражително, поне така се надявам. Ако някой от нас четиримата е трябвало да попадне в един отбор с Ерик, Питър и Моли, то това несъмнено е той. Те обикновено не го тормозят.

Влакът постепенно се спуска надолу. Този път съм реше-на да се приземя на крака.

Точно преди да скоча, някой ме блъска по рамото и аз едва не се прекатурвам извън вагона. Не се обръщам да видя кой точно го е направил - Моли, Дрю или Питър; това няма значение. Скачам, преди да опитат отново. Този път съм подготвена за инерцията от влака и правя тичешком няколко крачки, за да я убия и да запазя равновесие. Обзема ме свирепа наслада и аз се усмихвам. Това е дребна победа, но тя ме кара да се чувствам една от Безстрашните.

Една от послушниците, родена Безстрашна, докосва Фор по рамото и пита:

- Къде скрихте знамето, когато твоят отбор спечели?

- Ако ти кажа, това няма да е съвсем в духа на състезанието, Марлийн - хладно отговаря той.

- Хайде де, Фор - хленчи тя. После му мята кокетна усмивка. Той отстранява ръката й от рамото си и кой знае защо, аз се усмихвам.

- На Кея на Военноморския флот - обажда се друг от родените Безстрашни. Той е висок, с тъмна кожа и кафяви очи. Красавец. - Брат ми също беше в отбора победител. Скрили знамето във въртележката.

- Хайде тогава пак да отидем там! - предлага Уил.

Никой не възразява, затова поемаме на изток към  Кеят на Военноморския флот

Тресавището, което някога е било езеро. Като малка се опитвах да си представя как ли е изглеждало пълно с вода и без оградата, издигната сега в тинята, за да пази града. Но е трудно човек да си представи толкова много вода на едно място.

- Сега сме близо до централата на Ерудитите, нали? -пита Кристина, побутвайки с рамо Уил.

- Ъхъ. Тук някъде на юг се пада - отговаря той. После поглежда през рамо и за миг в изражението му се прокрадва копнеж. Но това е само за миг.

Намирам се на по-малко от километър и половина от брат си. Само допреди седмица двамата бяхме толкова близо един до друг. Разтърсвам глава, за да прогоня образа му. Не мога да мисля за него сега, когато трябва да се съсредоточа в успешното завършване на първа степен. Невъзможно е да мисля за него, по което и да е друго време.

Вървим по моста. Все още имаме нужда от мостовете, защото тинята долу е твърде влажна, за да се върви по нея. Чудя се колко ли време ще мине, докато реката съвсем пресъхне.

Щом преминаваме моста, градът се променя. Зад гърба ни остават обитаемите сгради; дори изоставените не изглеждат зле. Отпред ни се ширва море от оронен бетон и натрошено стъкло. Тишината в тази част на града е зловеща; сякаш е някакъв кошмар. Почти не виждам къде стъпвам, защото вече е след полунощ и лампите в града са изгасени.

Марлийн вади фенерче и осветява с него улицата пред нас.

- Да не те е страх от тъмното, Мар? - дразни я тъмноокият послушник от родените Безстрашни.

- Ако много държиш да стъпиш върху натрошено стъкло, Юрая, давай! - озъбва му се тя. Въпреки това обаче, изключва фенерчето.

Вече съм осъзнала, че да си Безстрашен, отчасти означава да се стремиш да правиш нещата по-трудни за теб самия с цел да станеш независим. Няма нищо кой знае колко смело в това да се скиташ из тъмните улици без фенерче, но от нас се очаква да се справяме без чужда помощ, дори и тази на светлината. Очаква се да сме готови на всичко.

Това ми харесва. Защото може да дойде ден, когато няма да има никакви фенерчета, никакво оръжие или ръка, която да ни направлява. Искам да съм готова за този ден.

Сградите свършват точно при тресавището. Над него се издига ивица земя, върху която стърчи огромно бяло колело с десетки кабинки, провесени на равни разстояния. Виенското колело.

- Помислете само, хората навремето са се возели на това нещо. За забавление - казва Уил, клатейки глава.

- Значи по онова време всички трябва да са били от кастата на Безстрашните - казвам.

- Да бе, някаква саката версия на Безстрашните - изсмива се Кристина. - Виенското колело на Безстрашните няма да има кабинки. Просто всеки ще виси на ръце от него и на когото какъвто му е късметът.

Тръгваме по кея. Постройките от лявата ми страна са пусти, табелите им са избелели, а прозорците - затворени: всички признаци на изоставено място. Онези, които са го напуснали, са го направили по своя воля и за свое улеснение. Някои части в града не приличат на това място.

- Стиска ли ти да скочиш в тресавището? - обръща се Кристина към Уил.

- Само след теб.

Стигаме въртележката. Някои от дървените кончета са олЬщени и непощадени от времето, опашките им са отчупени, а седлата - натрошени на трески, Фор вади знамето от джоба си.