Дивергенти

- Няма нужда да се заяждаш с нея - меко казва Робърт. -Аз съм Робърт, а ти коя си?

- Някой, на когото не му пука как се казваш - отговаря тя. - Що не се връщаш обратно в камиона? От нас не се очаква да ставаме гъсти с членове на другите касти.

- Защо ти не ни оставиш на мира? - озъбвам й се.

- Дадено. Не искам да заставам между теб и гаджето ти - отвръща тя. После се отдалечава ухилена.

Робърт ме поглежда тъжно.

- Не приличат на особено мили хора.

- Някои от тях наистина не са.

- Нали знаеш, че може да се върнеш у дома. Сигурен съм, че Аскетите ще направят изклЬчение заради теб.

- Какво те кара да мислиш, че искам да се върна у дома? -питам е пламнали бузи. - Според теб няма да се справя тук, така ли?

- Не е заради това. - Той поклаща глава. - Не защото не би могла да се справиш, а защото не се налага да го търпиш. Заслужаваш да си щастлива.

- Това е моят избор. Точка по въпроса. - Поглеждам над рамото на Робърт. Охранителите от Безстрашните изглежда са приклЬчили с проверката на камиона. Брадатият мъж се връща обратно на мястото на шофьора и зъ тваря вратата след себе си. - И още нещо, Робърт. Целта на моя живот не е просто... да съм щастлива.

- Нямали да ти е по-леко обаче, ако си щастлива? - казва той.

Преди да съм отговорила, той докосва рамото ми и се упътва към камиона. Едно от момичетата в каросерията държи банджо4 в скута си. Тя започва да дрънка на него, когато Робърт се настанява вътре и камионът потегля, отнасяйки надалече от нас звука от банджото и нейния чуруликащ глас.

Робърт ми маха, докато камионът се отдалечава и аз за пореден път си представям един друг възможен мой живот. Представям си се в каросерията на камиона, как пея заедно с момичето, макар никога досега да не съм пяла; как се заливам от смях, когато изкарвам фалшиво някой тон; как се катеря по дърветата да бера ябълки, неизменно спокойна и в безопасност.

Охраната на Безстрашните затваря и залоства портата след тях. Катинарът е от външната страна. Прехап-вам устни. Защо им е да заключват от външната, а не от вътрешната страна? Сякаш целта им е не да ни предпазят от нещо отвън, а да ни държат вътре.

Прогонвам тази мисъл от главата си. В това няма никакъв смисъл.

Фор се отдръпва от оградата, където допреди малко е говорил с една от охраната, преметнала пущка през рамо.

- Притеснява ме склонността ти да вземаш погрешни решения - казва той, когато стига на крачка от мен.

Скръствам ръце на гърдите.

- Това беше само двуминутен разговор.

- Според мен краткото време не прави постъпката ти по-мъдра. - Той свива вежди и докосва с пръсти посиненото ми око. Дръпвам рязко глава, но той не сваля ръката си. Вместо това навежда глава и въздиша. - Знаеш ли, ако се научиш да нападаш първа, ще се справяш много по-добре.

- Да нападам първа ли? - повтарям. - И как ще ми помогне това?

- Ти си бърза. Ако успееш да нанесеш няколко сполучливи удара, преди противникът да се е усетил какво става, може и да спечелиш. - Той свива рамене и ръката му пада долу.

- Изненадана съм, че знаеш това, след като напусна по средата на първия ми и единствен бой - казвам тихо.

- Не беше нещо, което държах да гледам - отговаря той.

„Това пък какво би трябвало да значи?"

Той направи малка пауза.

- Изглежда следващият влак е вече тук. Време е да вървим, Трис.

12

Въртя се върху дюшека и въздишам. От схватката с Питър са минали два дни и следите от ударите върху тялото ми са придобили синкавопурпурен цвят. Вече свикнах да ме боли при всяко помръдване и движенията ми са по-нормални, но все още съм далеч от пълното оздравяване.

Въпреки че още не съм се възстановила, днес пак се налага да се бия. За щастие този път са ме разпределили с Мира, която не е способна да нанесе читав удар, дори ако някой направлява ръката й. Взимам превес още първите две минути. Тя пада и е прекалено замаяна, за да се изправи отново. Редно е да тържествувам, но няма нищо победоносно в това да удряш момиче като Мира.

В мига, в който полагам глава на възглавницата, вратата на спалното помещение се отваря и вътре нахлуват хора с фенерчета. Сядам, като едва не удрям глава в рамката на леглото над мен, и присвивам очи, за да разбера какво става.

- Всички да стават! - изревава някой. Лъчите на фенерчетата танцуват зад него и под светлината им обеците на ушите му святкат. Ерик. Заобиколен е от Безстрашни, някои от които съм срещала в Ямата, а други изобщо не познавам. И Фор е сред тях.

Очите му срещат моите и се задържат. Отвръщам на погледа му и забравям, че навсякъде около мен трансферите изскачат от леглата.

- Глуха ли си, Дървената? - настоява Ерик. Излизам от унеса си и се измъквам от завивките. Доволна съм, че спя облечена, защото Кристина стои край леглото си само по тениска, с голи крака. Тя скръства ръце и вперва очи в Ерик. Внезапно ми се приисква и аз да можех да гледам някого толкова дръзко, когато съм полугола. Знам обаче, че никога няма да стане.

- Имате пет минути да се облечете и да стигнете до релсите - казва Ерик. - Отиваме на друго полево обучение.