Дивергенти

- Загубих срещу ДрЬ. След като свършихте вие с Пи-тър. - Той ме поглежда. - Издържах няколко удара, паднах и така си останах. Въпреки че не се налагаше, предполагам... Сигурно след нокаута на Уил няма да съм последен в класирането, дори да загубя всички останали схватки. Не искам да наранявам никого повече.

- Наистина ли това искаш?

Той свежда поглед.

- Просто не мога да го направя. Сигурно съм страхливец.

- Не можеш да бъдеш страхливец само защото не искаш да причиняваш болка на другите - казвам. Знам, че това е най-правилният отговор сега, но не съм сигурна дали наистина го мисля.

За миг двамата стоим неподвижно, гледайки се един друг. А може наистина да мисля така. Ако той е страхливец, то не е защото не му доставя удоволствие да причинява болка. А защото отказва да действа.

Той ме поглежда натъжен и казва:

- Мислиш ли, че нашите семейства ще дойдат да ни видят? Говори се, че семействата на тези, които са изоставили своята каста, никога не идват в Деня за свиждане.

- Не знам - отговарям. - Нито пък знам дали ако дойдат, това ще бъде за добро или за лошо.

- Мисля, че ще бъде по-скоро зле. - Той кима. - И без това ни е достатъчно трудно. - Той кима отново, сякаш да потвърди казаното, и тръгва.

След по-малко от седмица послушниците при Аскети-те ще имат право да посетят семействата си за първи път след Изборната церемония. Ще си отидат вкъщи, ще седнат около масата и за първи път ще общуват с родителите си като зрели хора.

Навремето си мислех с какво нетърпение ще очаквам този ден. Обмислях какво първо да кажа на майка си и на баща си, когато вече ще ми бъде позволено да задавам вя-проси по време на вечеря.

След по-малко от седмица послушниците, родени Безстрашни, ще заварят семействата си или в Ямата, или в стъклената сграда над лагера. Те сигурно ще правят всичко онова, което обикновено правят на семейни събирания. Няма да се изненадам, ако например се целят с ножове един срещу друг.

Онези, които са изоставили своята каста, но имат всеопрощаващи родители, пак ще могат да ги видят. Подозирам, че моите няма да са сред тях. Не и след онзи огорчен вик на баща ми по време на церемонията. Не и след като и двете им деца ги изоставиха.

Дали ако им бях казала, че съм Дивергент и не знам коя каста да избера, те щяха да ме разберат? Може би щяха да ми помогнат да проумея какво е да си Дивергент, какво означава това и защо е опасно. Но аз не им доверих тази тайна и сега никога няма да го разбера.

Стискам зъби и сълзите рукват. Писна ми. Писна ми да рева и да се чувствам слаба. Но сега едва ли бих могла да спра сълзите.

Може и да съм се унесла за малко, а може изобщо да не съм мигнала. По-късно същата нощ обаче се измъквам от болничното помещение и се връщам в спалното. По-лошо от това да оставя Питър да ме тикне в болница, е да му позволя да ме държи там цяла нощ.

11

На следващата сутрин не чувам нито алармата, нито звука от тътрещи се крака и разговорите на останалите послушници, докато се приготвят. Събуждам се чак когато Кристина ме разтърсва за рамото с едната ръка и ме тупа по бузата с другата. Вече е облечена с черно яке, чийто цип е вдигнат до брадичката. Дори и да има синини от схватката от предишния ден, те не личат върху тъмната й кожа.

- Хайде! - казва. - Строй се, преброй се!

Сънувах, че Питър ме е вързал за един стол и ме разпитва дали съм Дивергент. Отричам, а той ме удря, докато не призная. Събуждам се с мокри страни.

Каня се да кажа нещо, но успявам единствено да простена. Тялото толкова силно ме боли, че е мъчително дори да дишам. Никак не ми помага и това, че от пороя сълзи миналата нощ сега очите ми са отекли. Кристина ми подава ръка.

Часовникът показва осем. Трябва да бъдем на релсите до осем и петнайсет.

- Ще побързам и ще взема някаква закуска. Ти само... се приготви. Май ще ти трябва повечко време този път -казва тя.

Измърморвам нещо. После започвам да ровя в чекмеджетата под леглото за чиста риза, като се опитвам да не се прегъвам в кръста. За късмет Питър не е наоколо, та да види как се мъча. След като и Кристина излиза, спалното помещение остава празно.

Разкопчавам ризата си и започвам да изучавам голото си тяло, покрито със синини. За миг цветовете ме хипнотизират - яркозелено, тъмносиньо и кафяво. Обличам се колкото може по-бързо и оставям косата си разпусната, защото не мога да вдигна ръце и да я вържа.

Гледам отражението си в малкото огледало на стената и виждам някаква непозната. И тя е руса като мен, със същото тясно лице, но с това приликите приключват. Аз нямам насинено око, цепната устна и подута челюст. Аз не съм бледа като платно. Въпреки това, може и да съм аз, защото тя се движи, щом аз помръдна.

Когато Кристина се връща с по едно кексче във всяка ръка, седя на ръба на леглото и гледам втренчено развързаните си обувки. Трябва да се наведа, за да ги вържа. Ще ме боли, ако се наведа.

Кристина мълчаливо ми подава кексчето и коленичи отпред, за да ми завърже обувките. В гърдите ми нахлува благодарност, топла и малко болезнена. Може би във всеки от нас има по един Аскет, дори самият той да не го осъзнава.