Дивергенти

Не бих казала, че усещането е върховно, когато се събуждам. В главата ми е мътно, сякаш е натъпкана с вата.

Знам, че загубих боя. Единственото, което притъпява

болката от загубата, е неспособността ми да разсъждавам трезво.

- Окото й посиня ли вече? - пита някой.

Отварям едното си око - другото остава затворено, сякаш е залепнало. От дясната ми страна са Уил и Ал; Кристина седи отляво на леглото и притиска торбичка с лед кьм челюстта си.

- Какво е станало с лицето ти? - питам. Усещам устните си огромни и те не ми се подчиняват.

Тя се смее.

- Виж само кой го казва! Да ти донесем ли превръзка за окото?

- Е, поне съм наясно какво стана с моето лице - казвам. -Нали бях там. Така де, до едно време.

- Да не би току-що да се пошегува, Трис? - пита Уил, ухилен. - Ще трябва да те държим на обезболяващи през цялото време, щом ставаш такава шегаджийка. А, и за да отговоря на въпроса ти - аз я пребих.

- Направо не е за вярване, че не успя да победиш Уил -казва Ал и клати глава.

- Какво пък, него наистина си го бива! - отвръща тя и свива рамене. - Пък и май най-накрая разбрах как да не падам в схватките - просто не допускам да ме удрят в челюстта.

- Очаква се да знаеш това по-отрано - гримасничи насреща й Уил. - Сега вече ми е ясно защо не си от Ерудити-те. Изглежда не си от най-умните, а?

- Добре ли си, Трис? - пита Ал. Очите му са тъмнокафяви, почти същият цвят като кожата на Кристина. Бузите са грапави, сякаш ако не се избръсне и един ден, по тях ще избуи гъста брада. Чак не е за вярване, че е едва на шестнайсет.

- Да - отговарям. - Ако можеше само да остана тук завинаги и да не се налага да виждам Питър!

Но всъщност не знам къде е това „тук". Намирам се в дълго тясно помещение с по една редица легла от всяка страна. Между някои от леглата са пуснати завеси. В дясната половина е кабинетът на медицинските сестри. Сигурно тук идват Безстрашните, когато са болни или ранени. Една жена ни наблюдава над ръба на клипборда. Не бях виждала медицинска сестра с толкова много пиърсинги в ухото досега. Изглежда някои от Безстрашните изпълняват на доброволни начала работата, която традиционно вършат други касти. В края на краищата едва ли ще бъде много уместно да тичат в градската болница всеки път, когато се наранят.

За първи път отидох в болница на шест. Майка ми падна на тротоара пред нас и си счупи ръката. Като я чух да вика, направо ревнах, но Кейлъб хукна да намери баща ми, без да каже и дума. В болницата една усмихната жена от Миротворците с жълта блуза и чисти нокти премери кръвното на майка и й намести счупената кост.

Спомням си Кейлъб да казва, че ръката ще заздравее само за месец, защото костта била само пукната. Тогава помислих, че успокоява майка ми, защото така правят всеотдайните хора, но сега се питам дали просто не е казвал онова, което тайно е изучавал в книгите; дали всичките му дарби на Аскет не са били просто прикритие за един истински Ерудит.

- Не мисли за Питър! - казва Уил. - Най-малкото Едуард ще му види сметката, защото се занимава е ръкопашен бой още откакто бяхме десетгодишни. За удоволствие.

- Е - обажда се Кристина и поглежда часовника си, - според мен изпускаме вечерята. Искаш ли да останем при теб, Трис?

Поклащам глава.

- Аз съм добре.

Кристина и Уил се надигат, а Ал им дава знак да не го чакат. От тялото му се разнася отчетлив аромат - сладък и свеж, нещо като смес от градински чай и лимонена трева. Когато нощем се мята в леглото, уханието стига чак до мен и тогава разбирам, че сънува кошмар.

- Исках само да ти кажа, че изпусна съобщението на Ерик. Утре отиваме на полево обучение отвъд оградата, за да разберем с какво се занимават Безстрашните - казва той. - Трябва да сме при влака до осем и петнайсет.

- Хубаво - казвам. - Благодаря.

- И не се връзвай на Кристина! Лицето ти изобщо не изглежда чак толкова зле. - Той леко се усмихва. - Искам да кажа, че си е много хубаво. Винаги е такова. Така де - имаш вид на смел човек. На Безстрашна.

Очите му отбягват моите и той се почесва по врата. Тишината помежду ни натежава. Много мило от нз-гова страна да ми го каже, но поведението му подсказва, че това са нещо повече от думи. Дано да греша. Ал не ме привлича - не бих могла да се увлека по някой толкова раним и чувствителен. Усмихвам се, доколкото насинената челЬст ми го позволява, с надеждата да разсея напрежението.

- Трябва да те оставя да си почиваш - казва той. Става от леглото и се кани да тръгне, но преди да го направи, го сграбчвам за китката.

- Ал, всичко наред ли е? - питам. Той ме гледа неразби-ращо и затова уточнявам: - Искам да кажа - вече по-леко ли ти е?

- Ъм... - Той свива рамене. - Малко.

Издърпва ръката си и я пъха в джоба. Въпросът ми изглежда силно го е притеснил, защото досега не съм го виждала така да почервенява. И аз да хълцах по цели нощи във възглавницата, и аз щях да бъда притеснена. Е, аз поне като плача, знам как да го прикривам.