Дивергенти

Кристина се изправя на колене. Когато отлепва ръка от пода, дланта й оставя ален отпечатък. Притиска носа си, за да спре кръвоизлива, и кима.

- Ставай! - казва равно тои. Ако вместо това се беше разкрещял, едва ли щях да усетя как всичко в стомаха ми се надига и напира да излезе навън. Ако се беше разкрещял, щях да знам, че по-страшно няма да стане. Но неговият глас остава тих и думите са подбрани точно на място. Тои стиска Кристина за ръката, вдига я на крака и я повлича към вратата.

- Следвайте ме! - нарежда иа нас, останалите.

И пие се подчиняваме.

В гърдите си усещам тътена на реката.

Застанали сме близо до парапета. Ямата е почти пуста; наближава пладне, макар да имаме чувството, че дни наред е само нощ.

Но дори да имаше хора наоколо, едва ли щяха да помогнат на Кристина. Първо сме с Ерик. После Безстрашните имат други правила - за тях бруталността не е нарушение.

Ерик запраща Кристина към парапета.

- Прескочи го! - нарежда.

- Какво? - Казва го, сякаш очаква той да се смили, но широко отворените й очи и пепелявото лице говорят друго. Ерик няма да отстъпи.

- Прехвърли се през парапета! - повтаря Ерик, произнасяйки отчетливо всяка дума. - Ако оцелееш, увиснала над бездната пет минути, ще ти простя малодушието. Ако ли не, няма да ти разреша да продължиш инициацията.

Парапетът е тесен, от метал. Мокър е от водната мъгла над реката, студен и хлъзгав. Даже Кристина дг има смелостта да се провеси от него, едва ли ще удържи пет минути. Или ще предпочете да остане безкастова, или рискува да умре.

Затварям очи, представям си я как пада върху назъбените скали долу и потръпвам.

- Добре - казва тя, гласът й трепери.

Достатъчно висока е, прехвърля крак през парапета. Коленете й треперят. Опира пръстите на стъпалото си о ръба, докато прехвърля и другия крак. Застава с лице към нас, отрива длани о панталона си и толкова здраво стиска парапета, че чак кокалчетата й побеляват. После провесва единия крак през ръба. След това и другия. Виждам лицето й през решетките на преградата. То издава решителност, устните са здраво стиснати.

До мен Ал настройва часовника си да отчита времето.

През първата минута и половина Кристина се справя добре. Пръстите й здраво стискат парапета и ръцете й не треперят. Започвам да вярвам, че ще се справи и ще покаже на Ерик колко е бил глупав да се съмнява в нея.

Но после реката се блъска в скалата и зад гърба на Кристина бликва пяна. Лицето й се удря в преградата и тя изкрещява. Ръцете й се изплъзват и остава да виси само на крайчетата на пръстите си. Опитва да се хване по-здраво, но сега ръцете й са мокри.

Реша ли да й помогна, Ерик ще ме принуди да споделя нейната съдба. Дали да я оставя да падне и да се пребие, или да се примиря, че ще остана безкастова за цял живот? Кое е по-малкото зло: да наблюдаваш безучастно някой как умира, или да бъдеш изгнаник и бедняк?

Моите родители не биха се колебали как да отговорят на този въпрос.

Но аз не съм като моите родители.

Доколкото ми е известно, откакто сме дошли, Кристина не е плакала нито веднъж, но сега лицето й се сгърчва и тя издава ридание, по-силно от рева на реката.

Нова вълна се удря в стената и пръски покриват тялото й. Една от тях опръсква бузата ми. Ръцете на Кристина отново се изплъзват и този път едната изпуска парапета, тя остава да виси на четири пръста.

- Давай, Кристина! - казва Ал, ниският му глас е изненадващо силен. Тя го поглежда. Той пляска с ръце. - Хайде, давай, хвани се пак! Ти можеш! Дръж парапета!

Дали ще имам сили да я удържа? Струва ли си да опитам да й помогна, щом като съм прекадено слаба, за да излезе нещо от това?

Знам какво представляват тези въпроси: извинения. „Човешкият разум е способен да намери извинение за всяко зло; затова е толкова важно да не разчитаме на него." Тези думи са на баща ми.

Кристина извива ръка и търси пипнешком парапета. Никой не я поздравява, затова пък Ал събира едрите си длани и крещи, а очите му не се откъсват от нейните. Ще ми се и аз да можех да го направя; ще ми се да помръдна, но само я гледам втренчено и се питам откога съм такава отвратител1 т егоистка.

Впивам поглед в часовника на Ал. Минали са четири минути. Той ме рьга силно с лакът по рамото.

- Давай! - казвам. Гласът ми е просто шепот. Прочиствам гърлото си. - Остава една минута - продължавам, този път по-високо. Сега ръката на Кристина намира пъ рапета. Ръцете й треперят толкова силно, че се питам дали пък земята под краката ми не се тресе, а аз просто не съм забелязала.

- Давай, Кристина! - викаме двамата с Ал и когато глъ совете ни се сливат в едно, вече вярвам, че ще събера сили дай помогна.

Ще й помогна. Ако пак изпусне парапета, ще го направя.

Нова водна струя блъска Кристина в гърба и тя изкре-щява, когато и двете й ръце се изплъзват от парапета. От устата ми се откъсва вик. Звучи така, сякаш е чужд глас, не моят.

Но тя не пада. Хваща се за решетките на парапета. Ръцете й се хлъзгат надолу по метала, докато главата й не изчезва от поглед; сега пръстите й са единственото, което виждам.

Часовникът на Ал показва 5:00.