Дивергенти

- Петте минути изтекоха - казва той и с думите си сякаш заплюва Ерик.

Ерик поглежда часовника си. Бавно вдига китка нагоре, а през това време стомахът ми така се е свил, че едва дишам. Пред очите ми отново се появява сестрата на Рита - лежи върху паважа под релсите, крайниците й са огънати под странен ъгъл; виждам Рита да пищи и да ридае; виждам се как й обръщам гръб.

- Добре - казва Ерик. - Може да се прехвърлиш отсам, Кристина.

Ал тръгва към парапета.

- Не! - казва Ерик. - Тя трябва да го направи сама.

- Не, няма да го направи сама! - изръмжава Ал. - Вече изпълни заповедта ти. Тя не е малодушна.

Ерик не отговаря. Ал се навежда през парапета - той е толкова висок, че лесно стига китката й. Тя се вкопчва в ръката му. Ал я дърпа нагоре, лицето му пламва от усилието и аз се втурвам да помогна. Прекалено ниска съм, както и очаквах, но все пак подхващам Кристина под мишниците, щом успявам да я достигна с ръце. Двамата с Ал я прехвърляме през парапета. Тя се свлича на земята, лицето й все още е изцапано с кръв от битката, гърбът й е вир-вода, тялото й се тресе.

Коленича край нея. Очите й се вдигат към моите, после се преместват към Ал - и тримата едва дишаме.

10

Същата нощ сънувам, че Кристина отново виси от парапета, този път е окачена за пръстите на краката си, а някои крещи, че може да бъде спасена единствено от Дивергент. Затова се втурвам да я изтегля, но някой ме бута през ръба и аз се събуждам миг преди да се разбия в скалите.

Потънала в пот и разтреперана от съня, отивам в женската баня да взема душ и да се преоблека. Когато се връщам, върху дюшека ми с червеи спрей е написано „Дървена". Същото, но с по-малки букви, го има върху таблата на леглото и на възглавницата. Оглеждам се, а сърцето ми блъска в гърдите от гняв.

Питър застава зад мен и си подсвирква, докато набухва възглавницата си. Чак не е за вярване как мога да мразя човек, който изглежда толкова мил - веждите му са извити в красива естествена дъга, а усмивката му е широка и бяла.

- Хубава украса - казва той.

- Да не съм те засегнала нещо, без да разбера? - питам. Грабвам чаршафа и със замах го издърпвам от дюшека. - Не знам дали си забелязал, но вече сме от една и съща каста.

- Представа нямам за какво говориш - безгрижно отвръща той. След това ми хвърля бърз поглед. - Пък и драмата с теб никога няма да бъдем от една каста.

Поклащам глава и смъквам калъфката на възглавницата. „Не се гневи!" Иска да ме предизвика, но няма да му се получи. Всеки път обаче, когато той с юмрук набухва възглавницата, аз си представям как с един удар му смазвам вътрешностите.

Пристига Ал и дори няма нужда да го моля за помощ -той просто идва и започва да смъква спалното бельо заедно с мен. Ще се наложи по-късно да изчегъртам и таблата на леглото. Ал отнася купчината изцапани калъфки и чаршафи до кошчето за боклук и двамата заедно се отправяме към залата за тренировки.

- Зарежи го! - казва Ал. - Тои е идиот и ако не успее да те вбеси, рано или късно ще престане.

- Сигурно. - Докосвам бузите си. Още горят от ярост. Опитвам се да се разсея. - Говори ли с Уил? - питам тихичко. - След като..., така де, сам знаеш.

- Да. Той е добре. И не е ядосан. - Ал въздъхва. - Сега всички ще ме помнят като оня, дето първи просна човек в безсъзнание.

- Има и по-лоши неща, с които да те запомнят. Поне няма да ти се ежат.

- Така е, ама има и по-хубави неща, с които да те зъ помнят. - Той ме смушква с лакът, усмихнат. - Първият скочил.

Може наистина да съм първата скочила, но подозирам, че това е както началото, така и краят на моята популярност сред Безстрашните.

Прокашлям се.

- Един от вас двамата трябваше да бъде повален. Ако не беше той, тогава щеше да си ти.

- И все пак никак не ми се иска да го правя отново. - Ал разтърсва глава, бързо и начесто. После подсмъркба. - Наистина не искам.

Стигаме вратата на залата за тренировки и аз подмятам през рамо:

- Обаче се налага.

Има мило лице. Може би твърде мило, за да е един от Безстрашните.

С влизането поглеждам към черната дъска. Вчера боят ми се размина, но днес вече няма как. Когато виждам името си, спирам насред крачка.

Моят противник е Питър.

- О, не! - казва Кристина, която се тътри след нас. Лицето и е цялото в синини и тя сякаш се опитва да скрие куцането си. Щом поглежда черната дъска, смачква опаковката на кексчето, която държи в юмрука си. - Ама те добре ли са? Наистина ли се канят да изправят теб срещу него?.

Питър е близо две педи по-висок от мен, а вчера размаза Дрю за няма и пет минути. Днес физиономията на Дрю е почти цялата синьо-чериа, тук-там има останало здраво място.

- Май ще бъде най-добре да отнесеш няколко удара и да се престориш на припаднала - предлага Ал. - Никой не би те укорил за това.

- Аха - казвам. - Сигурно.

Впивам очи в името си върху черната дъска. Усещам как страните ми пламват. Ал и Кристина сигурно се опитват да ми помогнат, но мен повече ме гложди друго - в действителност те изобщо не вярват, даже и с най-малка частица на съзнанието си, че имам някакъв шанс срещу Питър.