Дивергенти

Заставам по-настрани, надавайки ухо на бъбренето на Ал и Кристина, докато наблюдавам схватката между Моли и Едуард. Той е много по-бърз от нея, затова съм сигурна, че днес тя няма да излезе победител.

Докато битката тече, гневът ми утихва и аз ставам все по-неспокойна. Вчера Фор ни учеше да се възползваме от слабостите на противника, но като изключим пълното отсъствие на доброта у Питър, той просто няма такива. Достатъчно е висок, за да притежава сила, но не и прекалено едър, за да е тромав; има набито око за ст,-бостите на другите; жесток е и няма да прояви и капка милост към мен. Ще ми се да кажа, че ме подценява, но това би било лъжа. Аз съм точно толкова неумела, колко-то той предполага.

Може пък Ал да има право - ще отнеса няколко удара, после ще се престоря на припаднала.

Но не мога да си позволя да се предам без съпротива. Невъзможно е да остана последна в класирането.

Когато Моли се просва в полусвяст на земята благодарение на Едуард, сърцето ми бие така бясно, че го усещам дори в пръстите на краката. Вече не помия правилната стойка, не помня как се нанасяше удар. Насочвам се към центъра на ринга и всичко в мен се сгърчва, когато Питър се изправя насреща ми - по-висок, отколкото го мислех, и с вдигнати за атака мускулести ръце. Хили ми се. Чудя се дали ако повърна върху него, това ще ми помогне.

Едва ли.

- Как е, Дървената? - казва. - Май ей сега ще се раз-цивриш. Може и да те пощадя, но само ако ревнеш.

Над рамото му забелязвам Фор, застанал край вратата със скръстени ръце. Устните му са свити, сякаш току-що е лапнал нещо кисело. До него е Ерик, който тропа с крак в темпо, по-бързо дори от моя пулс.

Двамата с Питър за секунда оставаме неподвижни един срещу друг, всеки впил поглед в противника. После Питър вдига ръце пред лицето си и ги свива в лактите. Коленете му също са леко присвити, сякаш се готви за скок.

- Хайде, Дървената! - казва с предизвикателно святкащи очи. - Само една мъничка сълзичка! А защо не малко хленч и молби!

При мисълта да моля Питър за пощада, в устата ми се събира жлъч. По силата на някакъв внезапен импулс го ритвам в ребрата. Или поне щях да го ритна, ако не беше хванал крака ми и с рязко дръпване напред не ме беше извадил от равновесие. Гърбът ми се удря шумно в пода, аз издърпвам крака си и отново се изправям.

Трябва да се задържа на крака, за да не може да ме ритне в главата. Това е единственото, за което мисля сега.

- Стига си губил време с иея! - озъбва се Ерик. - Нямам цял ден на разположение.

Палавото изражение на Питър изчезва като по команда. Ръката му се стрелва, болката пронизва челюстта ми, разлива се по цялото лице, пред очите ми причернява, в ушите ми започва да звъни. Примигвам и политам настрани, докато подът на залата сякаш потъва и тя се залюля-ва. Изобщо нямам спомен юмрукът му да ме е доближавал.

Този удар ме вади от строя и за момент само гледам да стоя по-далече от Питър, поне доколкото позволява рингът. Той се стрелва напред и ме рита силно в стомаха. Кракът му изтласква въздуха от дробовете ми. Причернява ми от болка, толкова силна, че не мога да дишам; може това да е следствие от ритника, не знам. Просто падам.

„Изправи се!" е единствената мисъл в главата ми. Надигам се, но Питър е вече до мен. Сграбчва косата ми с една ръка и ме удря в носа с другата. Тази болка е различна - не така пронизваща, по-скоро се разпадам; нещо пращи и пука в главата ми и замъглява погледа ми с различни цветове: синьо, зелено, червено. Опитвам се да го отблъсна, ръцете ми налагат с юмруци неговите и той отново ме з-дря, този път в ребрата. Усещам влага по лицето си. Носът ми е разкървавен. Сигурно червената боя по пода сега е с подсилен цвят, но съм прекалено замаяна, за да погледна надолу.

Той ме блъска и аз отново падам. Дращя с ръце по дюшемето. Примигвам мудна, тромава и разлютена. Кашлям и се надигам. А всъщност би трябвало да остана да лежа, защото залата бясно се върти. Питър също кръжи около мен. Намирам се в центъра на някаква лудо препускаща вселена, единствено аз все още съм в покой. Нещо ме помита отстрани и аз едва се задържам на крака.

„Стой изправена, стой изправена!" Някаква плътна маса се изпречва насреща ми - тяло. Удрям с все сила и юмрукът ми попада в нещо меко. Питър леко простенва и ме перва по ухото с опакото на ръката си, смеейки се гърлено. Ушите ми пищят и аз примигвам, опитвайки се да разка-рам черните петна, които играят пред погледа ми; как са успели да ми влязат в очите?

С периферното зрение забелязвам как Фор рязко отваря вратата и напуска. Явно тази схватка не му е достатъчно интересна. А може би отива да разбере защо всичко наоколо се върти; не го виня, аз също искам да получа отговор на този въпрос.

Коленете ми се подгъват и усещам с бузата си студенината на пода. Върху ребрата ми се стоварва удар и за първи път изкрещявам - пронизителен писък, който идва сякаш от някой друг, не от мен; върху ми отново се стоварва нещо, но аз вече нищичко не виждам, светлината е угаснала. Някой изкрещява: „Стига!", а главата ми бучи и в същото време е съвсем празна.