Дивергенти

Всяко мускулче в тялото ми се изопва до скъсване, докато се нося към земята. Когато вече виждам пукнатините по алеята, се пускам и тялото ми пада надолу с краката напред. Коленете ми се огъват под тежестта, разпервам ръце и се претъркулвам колкото се може по-далече. Бетонът на настилката издрасква лицето ми и аз се обръщам точно навреме, за да видя как една от кабинките се носи насреща ми като гигантска обувка, готова да ме смаже. Претъркулвам се отново и дъното на кабинката охлузва рамото ми.

Спасена съм.

Скривам лицето си в длани. Не се и опитвам да стана. Сигурна съм, че ако го направя, ще се свлека обратно на земята. Чувам стъпки и ръцете му обхващат китките ми. Оставям го да ми открие очите.

Той плътно обгръща едната ми длан с двете си ръце. Топлината на кожата му прогонва от пръстите ми болката от стискането на металната греда.

- Добре ли си? - пита, сплел здраво ръце в моите.

-Да.

Той избухва в смях.

След секунда и аз се разсмивам. Подпирам се на свободната си ръка и сядам. Давам си сметка колко сме близо един до друг - най-много на десетина сантиметра разстояние. Въздухът между нас е наситен с електричество. Ще ми се да сме още по-близо.

Той става и ме вдига на крака. Колелото продължава да се върти, предизвиквайки вятър, който отвява косата ми назад.

- Можеше да ми кажеш, че виенското колело все още работи - казвам. Опитвам се гласът ми да звучи нормално.

 - Тогава изобщо нямаше да ни се налага да се катерим.

- Щях да ти кажа, ако знаех - отговаря той. - Но не можех да те оставя просто да висиш там и рискувах. Хайде, време е да им отмъкнем знамето!

Фор се поколебава за момент, после хваща ръката ми, пръстите му се сключват от вътрешната страна на лакътя ми. Ако бяхме в друга каста, той щеше да ми остави време да се съвзема, но той е от Безстрашните, затова ми се усмихва и тръгва към въртележката, където хората от нашия отбор охраняват знамето. А аз подтичвам и куцукам покрай него. Все още се усещам слаба, но умът ми работи на пълни обороти, особено сега, когато ръката му ме е обгърнала.

Кристина е кацнала върху едно от кончетата на въртележката, дългите й крака са кръстосани, а едната й ръка е стиснала пръта, който държи пластмасовото животно изправено. Знамето ни е зад нея, проблясващ в мрака триъгълник. Още трима послушници, родени Безстрашни, са се пръснали между очуканите и мръсни фигури. Единият е поставил ръка върху главата на кончето и издрасканите очи на животното ме гледат през неговите пръсти. Най -голямата от Безстрашните седи на крайчеца на въртележката и почесва с пръст веждата си, продупчена с пиърсинги на четири места.

- Къде отидоха останалите? - пита Фор.

Изглежда не по-малко развълнуван от мен, очите му са широко отворени и преливат от енергия.

- Вие ли пуснахте колелото? - пита най-голямото момиче. - Какви ги вършите, бе, хора? Вместо да си правите този труд, можехте просто да извикате: „Хей, ние сме тук! Елате и ни хванете!". - Тя клати глава. - Ако и тая година изгубя, срамът ще бъде направо непоносим. Три поредни години!

- Колелото не е важно сега - казва Фор. - Ние знаем къде са те.

- Ние? - повтаря Кристина, местейки поглед от Фор към мен и обратно.

- Точно така, докато вие се помайвахте, Трис се изка-тери на виенското колело, за да се огледа за другия отбор -обяснява той.

- И какво правим сега? - пита през прозявка един от послушниците, роден Безстрашен.

Фор ме поглежда. Погледите на останалите послушници, включително и на Кристина, бавно се отместват от него към мен. Помръдвам рамене, готова да ги вдигна и да кажа, че не знам, но после представата за кея, опнат пред мен, изниква в съзнанието ми. Озарява ме идея.

- Разделяме се на две - казвам. - Четирима от нас отиват от дясната страна на кея, трима - наляво. Другият отбор е в парка в края на кея, така че групата от четирима души напада, докато останалите трима се промъкват покрай тях и отиват да пленят знамето им.

Кристина ме гледа така, сякаш ме вижда за първи път. Не я виня.

- Добре звучи - казва най-голямото момиче и пляска с ръце. - Нека тази нощ победим, става ли?

Кристина идва с мен в групата, която се отделя надясно, заедно с Юрая, чиято усмивка изглежда искрящо бяла на фона на бронзовата му кожа. Досега не съм забелязала, че има татуирана змия зад ухото. Втренчвам се за момент в опашката й, която се вие около меката част, но Кристина хуква напред и аз трябва да я догоня.

Налага се да тичам два пъти по-бързо, за да нагодя късите си крачки към дългите й крака. Докато препускаме, си давам сметка, че само на един от нас е писано да грабне знамето и ще бъде без значение, че именно моят план и информацията, с която се сдобих, са причината за победата, ако не го пленя именно аз. Макар едва да си поемам дъх, започвам да тичам още по-бързо и скоро съм по петите на Кристина. Притискам пушката към тялото си и държа пръста си готов на спусъка.