Дивергенти

Лицето на Фор пламва, макар изражението му да не се променя. Той още по-здраво стиска ножовете, чак кокалче-тата му побеляват, докато се извръща към Ал.

Местя поглед от тъмните ококорени очи на Ал кьм треперещите му ръце, после кьм решително стиснатата челюст на Фор. Гневът клокочи в гърдите ми и изригва през устата.

- Престанете!.

Фор преобръща ножа в ръката си, пръстите му старателно опипват металното острие. Погледът, с който ме измерва, е толкова твърд, все едно е запратил камък по мен. Знам защо е така. Голяма глупост е да се обаждам, до-като Ерик е тук; изобщо е голяма глупост да се обаждам.

- Всеки идиот може да бъде изправен пред мишената -продължавам. - Това не доказва нищо, освен че ни тормозите. Което, доколкото си спомням, е признак на малодушие.

- В такъв случай това няма да е проблем за теб - казва Ерик. - Явно изгаряш от нетърпение да заемеш мястото му.

Последното нещо, което бих си пожелала, е да застана пред мишената, но вече няма връщане назад. Не си оставих никаква вратичка за измъкване. Докато си пробивам път през тълпата от послушници, някой ме блъска по рамото.

- Свършено е с хубавото ти личице! - просъсква Пи-тър. - О, я чакай! Ти май и досега нямаше хубаво личице.

Връщам си равновесието и продължавам напред към Ал. Той ми кимва. Опитвам се да му се усмихна окуражително, но не ми се получава. Изправям се пред мишената и главата ми дори не стига центъра, но не това е от значение сега. Поглеждам към ножовете на Фор: единият е в дясната му ръка, другите два - в лявата.

Гърлото ми е пресъхнало. Аз няма да трепна. Ако го направя, ще покажа пред Ерик, че не е толкова лесно, колко-то го мислех; ще докажа, че съм малодушна.

- Ако трепнеш, Ал идва на твоето място - казва Фор бавно, внимателно. - Разбираш ли?

Кимвам.

Очите на Фор все още са впити в моите, когато вдига ръка, отмята лакът назад и хвърля ножа. Виждам само някакво просветване във въздуха, после чувам глухия удар. Ножът се е забил в дъската на педя разстояние от бузата ми. Затварям очи. Благодаря ти, боже!

- Стига ли ти толкова, Дървената? - пита Фор.

Пред очите ми е ококореният поглед на Ал, спомням си тихото му ридание нощем и поклащам глава.

-Не.

- Тогава си отвори очите! - Той потупва с пръст между веждите си.

Впервам поглед в него и плътно притискам ръце до тялото си, та никой да не забележи, че треперят. Той премества ножа от лявата в дясната си ръка и аз не виждам нищо друго, освен очите му, когато вторият нож се забива над главата ми. Този път е още по-близо от предишния - усещам го как вибрира точно над черепа ми.

- Хайде, стига вече, Дървената! - казва той. - Отстъпи мястото си на някой друг, та и той да усети какво е!

Защо ме подтиква да се предам? Нима иска да се проваля?

- Млъквай, Фор!

Затаявам дъх, когато той премества и последния нож от едната в другата ръка. Зървам светкавица в очите му, когато замахва назад и запраща ножа. Той лети право към мен, преобръщайки се с острието напред. Тялото ми се вдървява. Този път, когато се забива в дъската, болка прорязва ухото ми и кръвта започва да гъделичка кожата. Докосвам ухото си. Порязал го е.

Ако съдя по погледа му, направил го е нарочно.

- Ще ми се да можех да остана и да видя дали и другите сте толкова дръзки като нея - казва Ерик с омекнал глас, -но мисля, че за днес е достатъчно.

Той стиска рамото ми. Усещам пръстите му сухи и студени, а погледът, с който ме измерва, сякаш изисква нещо от мен; като че заслугата за онова, което извърших току-що, е изцяло негова. Не отвръщам на усмивката му. Онова, което направих, няма нищо общо с него.

- Занапред не трябва да те изпускам от поглед - добавя той.

Страхът започва да ме боде отвътре - в гърдите, в главата, по ръцете. Чувствам се така, сякаш начелото ми е жигосана думата ДИВЕРГЕНТ и ако той ме загледа по-продължително, ще успее да я разчете. Но той сваля ръка от рамото ми и отминава.

Двамата с Фор оставаме по местата си. Изчаквам залата да се опразни и вратата да се затвори, преди да го погледна отново. Той пристъпва към мен.

- Ухото ти... - понечва да заговори той.

- Ти го направи нарочно\ - изкрещявам.

- Да, така е - спокойно отговаря той. - А ти би трябвало да ми благодариш, че ти помогнах.

Стискам зъби.

- Да ти благодаря ли?! Ти за малко не ми отсече ухото и през цялото бреме ми се подиграваше. Защо трябва да съм ти благодарна?

- Знаеш ли, взе да ми писва, докато чакам да схванеш как стоят нещата.

Той ме пронизва свирепо с очи, но дори когато гледа свирепо, погледът му е загрижен. Нюансът на синьото в ирисите му е много необичаен, почти черен, с тясна ивица светлосиньо в лявото око, точно в ъгълчето.

- Да схвана ли? Какво да схвана? Че искаш да се докажеш пред Ерик какъв си мъжкар? И че си не по-малко садист от него!