Дивергенти

- Тук използваме по-усъвършенствана версия на симулацията - обяснява той, - с различен серум и никакви жици и електроди по теб.

- Как тогава действа без жици?

- Ами а% имам жици, за да мога да наблюдавам какво се случва - казва той. - В серума има микроскопичен предавател, който излъчва данните към компютъра.

Той обръща главата ми и забива върха на иглата в нежната кожа на шията. Силна болка се разлива в гърлото ми. Изкривявам лице и се опитвам да се съсредоточа върху спокойното му изражение.

- Серумът ще започне да действа след шейсет секунди. Тази симулация е по-различна от теста за установяване на наклонностите - обяснява той. - Освен че вкарва предавателя, серумът стимулира амигдалата - онази част в мозъка, която е свързана с негативните емоции като страх например - и предизвиква халюцинации. Електроимпулсите на мозъка се трансформират в нашия компютър, той на свой ред превръща твоята халюцинация 8 симулиран образ, който аз мога да видя на екрана. После изпращам записа на администраторите. Ще поддържаме халюцинацията, докато не се успокоиш - пулсът ти да стане нормален и дишането да се уравновеси.

Опитвам се да вникна в неговите думи, но мислите ми се мятат трескаво ту в една, ту в друга посока. Вече усещам първите признаци на уплаха: потни длани, бясно туптящо сърце, стягане в гърдите, пресъхнала уста, буца в гърлото, затруднено дишане. Той поставя ръце от двете страни на главата ми и се надвесва над мен.

- Бъди смела, Трис! - прошепва. - Първият път винаги е най-трудно.

Очите му са последното нещо, което виждам.

Стоя насред поле с пожълтяла трева, която ми стига до кръста. Въздухът мирише на дим и пърли ноздрите ми. Небето над мен е с цвят на жлъчка и видът му ме изпълва с безпокойство, цялото ми същество се гърчи и иска да избяга.

Дочувам шумолене, сякаш вятър разлиства страниците на книга, само че няма никакъв вятър. Въздухът е неподвижен и цари мъртва тишина с изключение на шумоленето; не е нито топъл, нито студен, изобщо не прилича на въздух, но въпреки това, все още мога да дишам. Над главата ми връхлита сянка.

Нещо каца върху рамото ми. Чувствам неговата тежест, боцкането на ноктите му и вдигам ръка, за да го сваля. Ръката ми замахва да го удари. Докосвам нещо гладко и крехко. Перушина. Прехапвам устни и поглеждам настрани. Някаква черна птица с дължина колкото половината ми ръка извърта глава и впива в мен око като мънисто.

Стискам зъби и отново блъскам враната с ръка. Тя впива ноктите си в мен и не помръдва. Опитвам пак, по-скоро объркана, отколкото наранена, като този път первам птицата с две ръце. Тя обаче остава на мястото си, непоклатима, с впито в мен око и бляскаща на жълтеникавата светлина черна перушина. Изтрещява гръмотевица и чувам трополенето на дъжда по земята, но не вали никакъв дъжд.

Небето притъмнява, защото облак закрива слънцето. Докато продължавам да се боря с враната, поглеждам нагоре. Ято врани връхлитат насреща ми - атакуваща армия с остри нокти и раззинати клюнове, крякащи в един глас, изпълващи въздуха с нетърпим шум. Враните се спускат като една в обща маса, летят към земята със стотици светещи като черни мъниста очи.

Опитвам се да избягам, но краката ми са като вкопани в земята и отказват да ми се подчинят също като враната върху рамото ми. Започвам да пищя, когато ме наобикалят, крилата им плющят в ушите ми, клюновете им кълват раменете ми, ноктите им се впиват в дрехите ми. Пищя, докато сълзи не рукват от очите ми и ръцете ми не се отпускат безпомощно. Дланите ми удрят твърдите им тела, но от това няма полза; безчет са. А аз съм сама. Те кълват върховете на пръстите ми и притискат тялото ми, крилата им се плъзгат по тила ми, а ноктите им скубят косата ми.

Аз се гърча, дърпам се и падам на земята, прикривайки главата си с ръце. Те грачат насреща ми. Усещам как тревата се люлее, една врана се провира под ръката ми. Отварям

очи и тя ме клъвва по лицето, клюнът й уцелва носа ми. Кръвта руква върху тревата и аз се разридавам, отблъсквайки я с ръце, но втора врана се вклинява под другата ми ръка и ноктите й се впиват в ризата на гърдите ми.

Пищя и ридая едновременно.

- Помощ! - викам. - Помощ!

Враните започват още по-силно да пляскат с криле, шумът ме оглушава. Тялото ми гори, те сякаш са навсякъде и не ми позволяват нито да мисля, нито да дишам. Отварям уста да си поема дъх и тя се пълни с перушина, която запушва гърлото ми, дробовете ми и налива вените ми с мъртвешка тежест.

- Помощ! - продължавам да хлипам ида пищя, окаменя-ла и лишена от способността си да разсъждава. Умирам, умирам, умирам.

Кожата ми се напуква, кървя, а граченето е толкова пронизително, че ушите ми пищят. Но още не съм умряла. Спомням си, че всичко това не е реално, но усещането е така убедително, толкова истинско. „Бъди смела!", извисява се гласът на Фор в паметта ми. Изплаквам в отговор, вдишвам перушина и издишвам едно: „Помощ!". Но помощ не идва; аз съм съвсем сама.