Дивергенти

- Още не. - Стигнали сме вратата на спалното помещение и той се обляга на стената, пъхайки ръце в джобовете. - Може и никога да не успея.

- Значи страховете така и не изчезват.

- Понякога наистина си отиват. Друг път нови идват на тяхно място. - Той пъха пръсти в гайките на панталона. - Но целта не е да премахнеш всичките си страхове. Това е непостижимо. Въпросът е да се научиш да контролираш страха си и да се освободиш от него, ето това е смисълът.

Кимам. Доскоро си мислех, че Безстрашните не се страхуват от нищо. Поне така изглеждаше отстрани. Но може би това, което ми се е видяло като безстрашие, е било просто контролиран страх.

- Така или иначе, твоите реални страхове рядко съвпадат с онова, което се появява по време на симулацията -добавя той.

- Какво искаш да кажеш?

- Наистина ли се страхуваш от врани? - пита с полуус-мивка той. Тя смекчава чертите и прави погледа му по-топъл - достатъчно, за да забравя, че ми е инструктор. Той е обикновено момче, с което нормално си говорим, докато ме изпраща до вратата. - Случвало ли се е, като видиш някоя от тях, да хукнеш с писъци?

- Не, май не. - Каня се да пристъпя още по-близо до него. Не по някаква специална причина, а защото искам да разбера какво ще бъде усещането; просто такова е желанието ми.

„Глупачка!", казва един глас в главата ми.

Правя крачка към него и също се облягам на стената, отмятайки глава назад, за да го погледна. Също както направих при виенското колело. Знам точно колко е разстоянието между нас. Петнайсет сантиметра. Накланям се. Вече е по-малко. Усещам как ме облива топлина, сякаш той излъчва някакъв вид енергия, която може да се почувства само от такова разстояние.

- Е, тогава от какво наистина ме е страх? - питам.

- Не знам - отговаря той. - Това само ти можеш да кажеш.

Кимвам замислено. Сигурно има десетки неща, от които вероятно се страхувам, но не знам кое от тях го има действително и дали изобщо някое е реално.

- Не предполагах, че ще бъде толкова трудно да стана една от Безстрашните - произнасям миг по-късно и сама се изненадвам, че съм го казала; учудена съм, че съм признала подобно нещо. Хапя бузата си от вътрешната страна и внимателно наблюдавам Фор. Дали не беше грешка, че му признах такова нещо?

- Доколкото знам, невинаги е било така - отговаря той, повдигайки рамо. Явно моето признание не му е нъ правило особено впечатление. - Говоря за това да станеш един от Безстрашните.

- Какво се е променило?

- Ръководството - отвръща той. - Човекът, който контролира обучението, също така налага и стандартите в поведението на Безстрашните. Преди шест години Макс и останалите водачи са променили методите на обучение с цел състезателното начало да се засили. Системата стана още по-брутална, защото според тях това щяло да изпита издръжливостта на хората ни. Но това промени приоритетите на Безстрашните като цяло. Бас ловя, че няма да се досетиш кое е новото протеже на нъ шите лидери.

Отговорът е очевиден: Ерик. Те са го обучили да бъде жесток и сега той на свой ред ни обучава в жестокост.

Вдигам очи към Фор. Него обаче тяхното обучение не

го е променило.

- След като ти си бил първенецът във вашата група послушници, на кое място се класира Ерик? - питам.

- На второ.

- Значи той е бил техният резервен вариант за ръководител. - Кимам замислено. - А ти си бил първият им избор.

- Какво те кара да мислиш така?

- Начинът, по който се държа Ерик по време на вечерята първия ден. Усещаше се някаква завист, въпреки че е постигнал всичко, към което се е стремил.

Фор не оспорва думите ми. Значи трябва да съм права. Ще ми се да го питам защо не е приел поста, който са му предложили лидерите; защо отказва да стане водач, след като това е в кръвта му. Но вече ми е известно как се отнася Фор към личните въпроси.

Подсмърквам, пак изтривам лице и приглаждам косата си.

- Личи ли, че съм плакала? - питам.

- Хм! - Той се надвесва още по-близо към мен и присвива очи, сякаш внимателно проучва лицето ми. Недоловима усмивка повдига ъгълчето на устата му. Толкова е близо, че дъхът ни се смесва, когато изобщо се сещам да дишам. -Не, Трис - казва най-накрая. Очите му вече гледат сериозно и този поглед измества усмивката. - Изглеждаш силна като желязо - добавя.

19

Когато влизам в спалното, останалите послушници -трансфери и родени Безстрашни - са се скупчили между редиците с легла, а Питър стои в центъра. Държи лист хартия, който стиска и с двете ръце.

- Масовото напускане на деца на лидери от кастата на Аскетите не може да бъде пренебрегнато ши квалифицирано като случайност - чете той. - Последният трансфер на Беатрис и Кейлъб Прайьр, деца на Андрю Прайьр, поставя под сьмнение стабилността на ценностите и обучението при Аскетите.