Дивергенти

Тялото ми се издига безтегловно във водата. Плувам близо до тавана и протягам врат, когато водата покрива брадичката ми. Задъхвам се. Долепям лице до стъклото, всмуквайки малкото останал въздух. След това водата напълно ме покрива, запечатвайки ме в стъклената кутия.

„Не се паникьосвай!" Няма полза от този съвет - сърцето ми бясно бие, а мислите ми безразборно се разпиляват. Мятам се из водата и бия по стените. Ритам стъклото, колкото сила имам, но водата смекчава удара. „Симулацията е единствено в главата ти."

Крещя и водата пълни устата ми. Щом като всичко е само в главата ми, значи мога да го контролирам. Водата пари очите ми. Безизразните лица на послушниците са обърнати към мен. На тях изобщо не им пука.

Изкрещявам отново и блъскам с длан стената. Дочувам някакъв звук. Нещо трещи. Когато отдръпвам ръката си, забелязвам пукнатина в стъклото. Удрям с другата ръка близо до мястото и образувам втора пукнатина, която се разпълзява встрани от дланта ми на дълги закривени нишки. Гърдите ми горят, сякаш току-що съм погълнала огън. Ритам стената. Пръстите на краката ме заболяват от силния удар и дочувам продължителен нисък звук.

Стъклото потреперва, а натискът на водната маса върху гърба ми ме изстрелва напред. Отново имам въздух.

Поемам си дъх и сядам. Задавям се, а ръцете ми треперят, Фор стои от дясната ми страна, но вместо да ми помогне да стана, просто ме наблюдава.

- Какво? - питам.

- Как успя да го направиш?

-Кое?

- Да счупиш стъклото.

- Представа нямам. - Фор най-после ми подава ръка. Про-весвам крака от едната страна на стола и когато се изправям, съм стабилна. Спокойна.

Той въздъхва, хваща ме за лакътя и почти ме влачи, до-като ме извежда от стаята. Минаваме бързо по коридора, после аз спирам и си издърпвам ръката. Той мълчаливо ме гледа. Нищо няма да ми каже, ако не го попитам.

- Какво? - настоявам.

- Ти си от Дивергентите - отговаря той.

Зяпвам го, а страхът ме разтърсва като електрически ток. Той знае. Но как е успял да разбере? Може аз да съм се изпуснала. Сигурно съм казала нещо не на място.

Трябва да се държа нормално. Отпускам се назад, опирам рамене до стената и казвам:

- Какво е това Дивергенти?

- Не се прави на глупачка - отговаря той. - Още миналия път заподозрях нещо, но сега вече е очевидно. Ти манипулираш симулацията; ти си Дивергент. Ще залича данните. Ако не искаш да свършиш на дъното на бездната обаче, трябва да измислиш как да го прикриваш по време на симулациите! А сега моля да ме извиниш.

Той се отправя обратно към стаята за симулация и затръшва вратата след себе си. Сърцето ми се е качило в гърлото. Аз мога да манипулирам симулацията; аз разбих стъклото. Даже не знаех, че това действие ме издава като

Дибергент.

Ами той откъде разбра?

Отлепвам се от стената и продължавам по коридора. Някой трябва да отговори на моите въпроси и знам точно кой е той.

Тръгвам право към ателието за татуировки, където за последно видях Тори.

Навън няма много народ, защото е ранен следобед и пове-чето са на работа. В ателието заварвам трима души: другият татуист, който рисува лъв върху ръката на един мъж, и Тори, ровеща из купчина хартия в ъгъла. Когато влизам, тя вдига очи.

- Здрасти, Трис! - поздравява. После хвърля поглед към другия татуист, който е прекалено съсредоточен в заниманието си, за да ни обърне внимание. - Ела да идем отзад.

Следвам я зад завесата, която разделя помещението надве. Зад нея има няколко стола, резервни игли за татуиране, мастило, блокове с листа хартия и рисунки в рамки. Тори дърпа плътно завесата и сяда на един от столовете. Разполагам се до нея и започвам да барабаня с пръсти по коляното само за да правя нещо с ръцете си.

- Какво става? - пита тя. - Как върви симулацията?

- Много добре. - Кимам няколко пъти с глава. - Както разбирам, даже прекалено добре.

-Аха.

- Моля те, обясни ми - продължавам тихо, - какво по дяволите е... - Поколебавам се. Не трябва да произнасям думата „Дивергенти" точно тук. - Какво съм аз, по дяволите? И какво общо има това със симулациите?

Изражението на Тори рязко се променя. Тя се отпуска назад и скръства ръце. Поведението й става предпазливо.

- Освен всичко останало, ти... Ти си от онези, които осъзнават, че са подложени на симулация и че всичко, през което минават, всъщност не е действително - отговаря. - Ти си от хората, които могат да манипулират симулацията и дори да я прекратят. Освен това... - Тя се надвесва напред и ме поглежда в очите. - Ти освен това си от Безстрашните, което означава, че те чака смърт.

Някаква тежест затиска гърдите ми, сякаш всяко нейно изречение се е стоварило върху тях. Напрежението ме ра> пъва отвътр е, докато накрая едва мога да го понеса. Трябва или да се разплача, или да се разкрещя, или...

Дрезгаво се изсмивам, но смехът тутакси замира.

- Значи ще умра - казвам.

- Не е задължително - отговаря тя. - Ръководството на Безстрашните още не е разбрало за теб. Аз веднага изтрих от системата данните от твоя тест за наклонности и после на ръка те вписах като Аскет. Но нека това не те заблуждава - ако надушат каква си всъщност, те ще те убият.