Дивергенти

Виковете на Ал ме будят всеки път. Лежа, вперила поглед в пружините на леглото отгоре. Питам се какво, по дяволите, не е наред при мен, та продължавам да се чувствам силна, когато всички останали са на път да загубят разсъдъка си. Дали това, че съм Дивергент, ме крепи? Или е нещо друго?

Когато се връщам в спалното помещение, очаквам да заваря обичайната картина: неколцина послушници, които лежат проснати върху леглата, вперили поглед в нищото. Но сега те са на крака и са се скупчили в единия край на помещението. Ерик стои пред тях и държи черната дъска, но тя е обърната с гръб към мен - не мога да видя написаното. Изправям се до Уил.

- Какво става? - прошушвам. Моля се само да не е някоя нова статия, защото не съм сигурна, че мога да понеса толкова насочена срещу мен неприязън.

- Класирането за втора степен - отговаря той.

- Мислех, че след втора степен няма да има отпаднали -просъсквам.

- Няма отпаднали. Просто нещо като временно класиране.

Кимвам с глава.

Видът на черната дъска ме кара да се чувствам напрегната, сякаш нещо плува в корема ми. Ерик я вдига над главата си и я окачва на стената. Когато отстъпва настрани, в стаята се възцарява мъртва тишина. Протягам врат да видя какво е написано.

Името ми е на първо място.

Всички глави се извръщат към мен. Продължавам да чета списъка. Кристина и Уил са съответно на седмо и девето място. Питър е втори, но когато поглеждам времето срещу името му, забелязвам, че разликата между неговото и моето време е подозрително голяма.

Средното време на Питър при симулациите е осем минути. Моето е две минути и четиридесет и пет секунди.

- Добра работа, Трис! - тихо произнася Уил.

Кимвам, без да откъсвам поглед от дъската. Трябва да

съм доволна от класирането, но си давам сметка какво означава това. Ако Питър и неговите приятелчета досега ме мразеха, оттук нататък ще ме презират. Сега аз съм на мястото на Едуард. И може моето око да е следващото, което ще избодат. Или нещо още по-лошо.

Търся името на Ал и го намирам на последно място. Групата послушници бавно се разпръсква, докато накрая не оставаме само аз, Питър, Уил и Ал. Ще ми се да утеша Ал. Да му кажа, че единствената причина да се справям по-добре от него е някаква аномалия в мозъка ми.

Питър бавно се обръща, напрежението се усеща във всяка фибра на тялото му. Начинът, по който ме гледа сега, е повече от крьвнишки - погледът му е изпълнен с ненавист. После се отправя към леглото си. В последния момент обаче рязко се обръща и ме блъсва в стената, приковавайки с ръце раменете ми за нея.

- Няма да позволя някаква Дървена да е преди мен - съска той, надвесил лице толкова близо до моето, че усещам спарения му дъх. - Как го направи, а? Как, дявол да те вземе, го направи?!

Той ме придърпва няколко сантиметра към себе си, после отново ме блъска в стената. Стискам зъби, за да не извикам, въпреки че болката от удара минава като шило през гръбнака ми. Уил сграбчва Питър за яката и го дръпва по-далече от мен.

- Остави я на мира - казва. - Само страхливците налитат на малки момичета.

- Малко момиче, а? - ехидно повтаря Питър, освобождавайки се от ръката на Уил. - Ти сляп ли си, или си просто тъп? Тя ще те изхвърли от класирането и от Безстрашните изобщо. Ще останеш с празни ръце само защото знае как да манипулира хората, а ти - не. Дай знак, когато схванеш, че тя накрая ще ни съсипе всичките.

Питър изхвръква от спалното помещение. Моли и Дрю тръгват след него, а по лицата им е изписано отвращение.

- Благодаря - казвам и кимвам на Уил.

-Това истина ли е? - тихо отвръща той. - Наистина ли се опитваш да ни манипулираш?

-И как за бога, го правя това? - озъбвам се в отговор. -Просто се старая да се представя добре, както и всички останали.

- Знам ли! - Той свива рамене. - Като се преструваш на слаба, за да те съжаляваме. А после пък ставаш страшно корава и ни шашкаш.

- Да ви шашкам ли? - повтарям. - Аз съм ти приятел. За нищо на света не бих го направила.

Той нищо не казва. Усещам, че не ми вярва - не напълно.

- Не ставай глупак, Уил! - обажда се Кристина, скачайки от леглото. После ме поглежда без никакво съчувствие и добавя: - Тя не се преструва.

Кристина ни обръща гръб и излиза, без да тряска вратата след себе си. Уил тръгва подир нея. Двамата с Ал оставаме сами в спалното. Първият и последният в списъка.

Ал никога не е изглеждал дребен, но точно сега сякаш се е смалил - раменете му са отпуснати, тялото му се е сгърчило като смачкана хартия. Седи на ръба на леглото.

- Добре ли си? - питам.

- Разбира се - отговаря.

Лицето му е алено. Отбягвам погледа му. Да питам такова нещо, е просто отбиване на номер. Всеки, който има очи, ще разбере, че Ал хич не е добре.

- Още не всичко е свършило - казвам. - Може да дръпнеш

в класирането, ако...

Гласът ми секва, когато той вдига очи. Даже не знам как бих завършила това изречение. Втора степен няма никаква особена полза за обучението ни. На това ниво от инициа-цията просто проникват дълбоко в душите ни, за да разберат що за хора сме и да изпитат куража ни.

- Ето, виждаш ли? - казва той. - Не е чак толкова просто.

- Знам.