Дивергенти

- Е, те двамата не се разбират особено.

Кимвам. Фор ми каза, че идеята на Ерик за пътя на Безстрашните не е правилна, но така и не ми обясни каква според него е правилната идея. От време на време мога и сама да се досетя - Безстрашните ме приветстват, кога-то скачам от покрива на сградата; мрежата от ръце, която ме посреща в края на стоманеното въже - но тези примери все още не са достатъчни. Дали Фор е чел манифеста на Безстрашните? В това ли вярва - във всекидневните прояви на храброст?

Вратата на залата за тренировки се отваря. Шона, Зийк и Фор влизат в мига, когато Юрая стреля по една от мишените. Пластмасовото топче отскача от центъра и се търкулва по пода.

- Така си и знаех! - шумът идва оттук - казва Фор.

- А то да се окаже моят брат идиот - добавя Зийк. - Не ви е разрешено да сте тук след заниманията. Внимавайте, защото Фор ще каже на Ерик и тогава най-малкото ще ви скалпират.

Юрая бърчи нос срещу брат си, но оставя настрана пистолета с пластмасови куршуми. Марлийн прекосява помещението, продължавайки да отхапва от кекечето, а Фор отстъпва от вратата, за да ни направи път.

- Нали няма да кажеш на Ерик? - пита го Лин, недоверчиво присвила очи.

- Не, няма - отговаря Фор. Когато минавам покрай него, слага ръка на гърба ми, за да ме накара да побързам. Дланта му се притиска между плешките ми. Потръпвам и се моля да не го е усетил.

Другите вървят по коридора, Зийк и Юрая се блъскат един друг, Марлийн си разделя остатъка от кекечето с Шона, Лин крачи най-отпред. Поемам след тях.

- Почакай за момент - спира ме Фор. Обръщам се, чудейки се коя негова версия стои сега пред мен - онзи, който непрекъснато ме хока, или дши, който се покатери на виенското колело заедно с мен. Той се усмихва леко, но очите му не се смеят, погледът му е напрегнат и притеснен.

- Мястото ти е точно тук, нали знаеш? - казва. - Ти си една от нас. Скоро всичко ще свърши, така че просто се дръж, става ли?

Той се почесва зад ухото и поглежда настрани, сякаш се е засрамил от онова, което току-що каза.

Гледам го втренчено. Усещам пулсациите на сърцето из цялото си тяло, даже в пръстите на краката. Чувствам се така, сякаш върша нещо неразумно, но нищо не ми пречи да си тръгна още сега. Не съм сигурна кое ще бъде по-добро или по-полезно за мен. Не съм сигурна дали изобщо ме е грижа за това.

Посягам и взимам ръката му в своята. Пръстите му се преплитат с моите. Едва дишам.

Вдигам очи към него, той гледа надолу към мен. За дълго оставаме така. После аз дръпвам ръката си и хуквам след Юрая, Лин и Марлийн. Сигурно сега ме мисли за глупачка или откачалка. Може и да си го заслужавам.

Добирам се до спалното помещение преди всички останали и когато те започват да се точат, аз вече съм в леглото и се преструвам на заспала. Нямам нужда от никого, не и ако ще ме гледат по същия начин, както когато всичко ми върви. Ако успея да издържа инициацията, ще стана една от Безстрашните и вече няма да ми се налага да ги виждам.

Нямам нужда от тях, но дали наистина искам да е така? Всяка моя татуировка е знак за тяхното приятелство. Почти всеки път, когато съм се смяла с глас в това мрачно място, е било заради тях. Не желая да ги загубя. Но имам чувството, че това така или иначе вече е станало.

След близо половин час, през който мислите ми бясно препускат, аз се обръщам по гръб и отварям очи. Спалното помещение вече е тъмно - всички са по леглата. „Сигурно са изтощени от усилието да негодуват срещу мен", мисля си с изкривена усмивка. Сякаш не стига, че произлизам от най-мразената каста, ами сега съм и трън в очите им.

Ставам от леглото да пийна бода. Не че съм много жадна, но имам нужда да върша нещо. Босите ми крака шляпат по пода, с ръка леко се придържам до стената, за да вървя по права линия. Един син глобус сияе над чешмичката в коридора.

Отмятам косата си през рамо и се навеждам. В мига, в който устните ми докосват водата, в дъното на коридора се разнасят гласове. Промъквам се дебнешком към тях с надеждата тъмнината да ме скрие.

- Досега няма никакви признаци за това. - Това е гласът на Ерик.

Признаци за какво?

- Но и ти все още не ги познаваш добре - отвръща някой. Женски глас, студен и някак познат, но сякаш чут в просъница, а не от реален човек. - Военната подготовка не може нищо да ти покаже. При симулациите обаче, Дивер-гентите, ако има такива, могат да бъдат разкрити. Затова трябва да прегледаме записите няколко пъти, за да сме съвсем сигурни.

От думата Дивергенти ме побиват тръпки. Гърбът ми е все още опрян до каменната стена. Надвесвам се напред, за да видя чий е този познат глас.

- Не забравяй защо накарах Макс да те назначи! - продължава гласът. - Най-важната ти задача винаги е била да ги разкриваш. Винаги.

- Не съм го забравил.

Примъквам се още няколко сантиметра напред с надеждата, че все още не могат да ме видят. Чийто и да е този глас, явно тя дърпа конците тук; тя е причината за издигането на Ерик като водач; тя иска да ме види мъртва. Протягам врат, за да ги зърна, преди да са завили зад ъгъла.

Някой ме сграбчва изотзад.