Дивергенти

Юрая се мушка на мястото до мен, зарязвайки недоиз-яденото си кекече и недопитата чаша вода на съседната маса. За секунда тримата само мълчаливо ме наблюдават.

- Какво е станало? - пита Уил, снижавайки глас.

Поглеждам над рамото му към съседната маса. На нея седи Питър, дъвче препечена филия и си шушука нещо с Моли. Вкопчвам ръка в ръба на масата. Изгарям от желание да му причиня болка. Но сега не му е времето.

Дрю отсъства, което означава, че все още е в лазарета. При тази мисъл ме пронизва жестока наслада.

- Питър, Дрю... - започвам тихо. Притискам с ръка ребрата си, докато се пресягам за препечена филия. Боли ме, затова си позволявам да изкривя лице и мъчително да се превия. - Заедно... - Задавям се. - ... с Ал.

- Божичко! - възкликва Кристина с широко отворени очи.

- Добре ли си? - пита Юрая.

От другия край на столовата погледът на Питър среща моя и аз се насилвам да отклоня очи. Усилието да покажа колко ме е страх от него оставя горчив вкус в устата ми, но така трябва, Фор има право. С цената на всичко не трябва да предизвикам второ нападение.

- Не сьвсем - отговарям.

Очите ми смъдят и това изобщо не е преструвка, за разлика от болезненото мръщене. Потръпвам. Сега вече взимам насериозно предупреждението на Тори. Питър, Дрю и Ал бяха готови да ме хвърлят в бездната от зъ вист - тогава защо да е невероятно лидерите на Безстрашните да убиват?

Чувствам се зле, сякаш съм в чужда кожа. Ако не внимавам, ще умра. Не мога да се доверя дори на лидерите на новата си каста. На моето ново семейство.

- Но ти си просто... - Юрая свива устни. - Това не е честно. Трима срещу един?!

- Точно така, Питър е самата почтеност. Нали затова издебна Едуард, докато спи, и го прониза в окото. -Кристина сумти и клати глава. - Обаче Ал... Сигурна ли си, Трис?

Забивам поглед в чинията. След Едуард идва моят ред. Но за разлика от него нямам намерение да напускам.

- Да - отговарям. - Сигурна съм.

- Това неговото ми прилича на пълно отчаяние - обажда се Уил. - Държи се..., знам ли. Като съвсем друг човек. И всичко започна в началото на втора степен.

В този момент в столовата се вмъква Дрю, влачейки крака. Изтървавам препечената филия и зяпвам.

Меко казано, той е целият насинен. Лицето му е подпухнало и мораво. Устната е разцепена, а едната вежда е разполовена от зейнала рана. Със сведен поглед се упътва към масата си и дори не вдига очи, за да ме потърси. Крадешком поглеждам към Фор. Той се усмихва доволно, както и се надявах.

- Ти ли направи това? - остро изшептява Уил.

Поклащам глава.

- Не. Така и не видях кой е. Направи го малко преди... Задавям се. Ще стане още по-зле, ако го изрека гласно; ще се превърне в истина. - ... преди да ме хВърлят в бездната.

- Искали са да теубият?! - снижава глас Кристина.

- Възможно е. Нищо чудно и ако са искали за сплашване само да ме подържат провесена през парапета. - Вдигам рамене. - Получи им се.

Кристина ме поглежда натъжена. Уил е забил поглед в масата пред себе си.

- Трябва да направим нещо! - тихо се обажда Юрая.

- Какво, да ги пребием ли? - ухилва се Кристина. - Май някой вече се е погрижил за това.

- Не. Тази болка рано или късно ще я преодолеят - отвръща Юрая. - Просто трябва да ги изхвърлим от класирането. Така ще провалим бъдещето им. Завинаги.

Фор се изправя и застава между масите. Разговорите рязко замират.

- Трансфери, днес с вас ще правим нещо различно - обявява той. - Вървете с мен.

Ние се надигаме, а Юрая мръщи чело.

- Внимавай! - обръща се към мен.

- Не я мисли - обажда се Уил. - Аз ще имам грижата.

Фор ни извежда от столовата и поемаме по пътеките около Ямата. Уил върби от лявата ми страна, Кристина - от дясната.

- Така и не ти се извиних - тихо проговаря Кристина, -че взех знамето, което ти заслужаваше. Представа нямам какво ме прихвана тогава.

Не съм сигурна кое е по-разумно - да им простя, или да не им прощавам след всичко онова, което ми наговориха вчера при обявяване на класирането. Но майка все повтаряше, че хората не са съвършени и човек трябва да им прощава. А Фор ме посъветва да разчитам на приятелите си.

Но аз вече не съм сигурна на кого да вярвам, защото не знам кои са ми истински приятели. Дали Юрая и Мар-лийн, които бяха до мен, дори когато изглеждах силна, или Кристина и Уил, които винаги ме подкрепят, щом се почувствам слаба?

Когато огромните кафяви очи на Кристина срещат моите, кимвам.

- Нека забравим за това!

Гневът все още не ме е напуснал, но трябва да се освободя от него.

Изкачваме се още по-високо, много над нивото, на което сме били досега. Лицето на Уил пребледнява всеки път, когато погледне надолу. На мен ми харесва да съм нависоко, затова стискам Уил за ръката, сякаш се нуждая от подкрепа, но всъщност аз го придържам. Той ми се усмихва с благодарност.

ф ор се обръща с лице към нас и изминава няколко крачки назад - гърбом, по тясна пътечка без парапет. Колко добре познава това място?

Той приковава поглед в Дрю, който ситни последен, и подвиква:

- Ускори крачка, Дрю!