Дивергенти

Изхриптявам. Някой е донесъл голям черен чувал, за да сложат тялото в него. Отсега виждам, че ще се окаже малък. В гърлото ми се надига кикот и се откъсва от устата ми, нервен и гъргорещ. Ал е прекалено едър за този чувал; какво нещастие. Малко преди да избухна в смях, стискам зъби и той се процежда през тях по-скоро като стенание. Освобождавам ръката си и се надигам, оставяйки Кристина на земята. Побягвам.

- Заповядай! - казва Тори. Подава ми голяма керамична чаша, от която се носи аромат на мента. Поемам я с две ръце, пръстите ми изтръпват от топлината й.

Тя сяда насреща ми. Става ли въпрос за погребения, Безстрашните не си губят времето. Тори твърди, че те искат да установят точния час на смъртта. В предното помещение на ателието за татуировки няма никого, но Ямата гъмжи от народ, повечето са пияни. Не знам защо това ме изненадва.

У дома погребението е мрачно и тъжно събитие. Всички се събират да подкрепят опечаленото семейство и никой не остава без работа, но не се чуват нито смях, нито викове, нито се подмятат шеги. Аскетите по принцип не пият алкохол, затова всички остават трезви. Но не е ли естествено погребенията тук да изглеждат съвсем различно?

- Изпий го! - настоява Тори. - Ще се почувстваш по-добре. Честно.

- Не мисля, че спасението е в един чай - произнасям бавно. Въпреки това, отпивам. Напитката затопля устата и гърлото ми и на тънка струйка се излива в стомаха. Не си давам сметка колко дълбоко е проникнал студът в мен, докато не се стоплям.

- Казах „по-добре", а не „добре". - Тя ми се усмихва, но бръчиците от смях не се появяват в ъгълчетата на очите й, както става обикновено. - Подозирам, че известно време няма да се чувстваш добре.

Прехапвам устни.

- Колко дълго...? - Търся най-правилните думи. - Колко време ти беше необходимо, за да се почувстваш отново добре, след като брат ти...?

- Не знам. - Тя поклаща глава. - Имаше дни, в които се чувствах така, сякаш никога няма да се оправя. Друг път всичко беше наред. Даже понякога бях щастлива. Обаче ми трябваха няколко години, докато престана да кроя планове за отмъщение.

- И защо престана? - питам.

Погледът й внезапно става празен и тя зяпва в стената зад мен. Известно време барабани с пръсти по коляното си, после казва:

- Не мисля, че окончателно съм се отказала. По-скоро чакам удобен случай.

Тя излиза от унеса и поглежда часовника си.

- Време е да вървиш! - казва.

Изливам остатъка от чая в мивката. Когато оставям чашата, осъзнавам, че цялата се треса. Това не е добре. Ръцете ми обикновено треперят преди да ревна, а не бих допуснала да се разрева пред свидетели.

Тръгвам след Тори, която излиза от ателието за татуировки и се отправя към Ямата. Всички онези, които доскоро сновяха наоколо, са се скупчили край ръба на бездната, а въздухът е пропит с острия мирис на алкохол. Една жена отпред полита вдясно и избухва в кикот, когато се поваля върху мъжа до себе си. Тори ме сграбчва за ръка и ме повлича по-далече от тях.

Откривам Юрая, Уил и Кристина сред останалите послушници. Очите на Кристина са подпухнали. Юрая дьр-жи сребриста плоска бутилка. Подава ми я. Аз поклащам отрицателно глава.

- Изненада, изненада! - провиква се Моли иззад гърба ми и сръгва Питър с лакът. - Един път Дървена, завинаги Дървена.

Не би трябвало да й обръщам внимание. Мнението и не би трябвало да ме касае.

- Днес прочетох една страшно интересна статия -продължава тя, надвесвайки се още по-близо към ухото ми. - Нещо за баща ти и за истинската причина, поради която си напуснала старата си каста.

Точно сега не ми е най-важно да се браня срещу нападките. Но е най-лесното, което мога да направя.

Извръщам се рязко и юмрукът ми попада в челюстта й. Кокалчетата на пръстите ми пламват от удара. Нямам спомен как съм решила да я ударя. Нямам спомен как съм свила ръката си в юмрук.

Тя се нахвърля срещу мен, ръцете й се протягат, но това е всичко. Уил я грабва за яката и я дръпва назад. Поглежда нея, поглежда мен и казва:

- Престанете! И двете!

Част от мен би искала той да не я беше спирал. Боят щеше да е приятно развлечение, особено сега, когато Ерик се покачва върху една кутия край парапета. Обръщам се с лице към него и скръствам ръце, за да се овладея.Чудя се какво ли ще каже.

Никой не си спомня в близкото минало някой от Ас-кетите да се е самоубивал, но отношението на кастата по въпроса е недвусмислено: самоубийството е егоистичен акт. Хората, които са истински жертвоготовни, не мислят толкова често за самите себе си, че да пожелаят смъртта. Никой не би изрекъл това гласно, по всеки щс си го помисли.

- Тишина! - провиква се Ерик. Някой удря предмет, който издава звук на гонг, и врявата постепенно утихва, маг кар приглушеното мърморене да не спира.

- Благодаря ви - продължава Ерик. - Благодаря ви. Как-то знаете, събрали сме се тук заради Албърт, един от послушниците, който скочи в бездната миналата нощ.

Мърморенето също замира и вече се чува единствено шумът на водата в бездната.