Дългият път надолу

От време на време се заемам с нещо в духа на „направи си сам“. Сам боядисвах стаите на момичетата, рисувах и всичко, каквото трябваше. (Да, истина е, че имаше екип от телевизията, който снимаше, а продуцентите плащаха до последната капка боя, но това си беше постижение.) Както и да е, ако сте ентусиаст, тогава знаете, че понякога се натъквате на дупка, която е прекалено голяма, за да я запълните с гипс, особено ако се случи в банята. В такива моменти мърлявият аматьорски начин е да натикате в дупката каквото ви е подръка — клечки от кибрит, парченца гъба, абе каквото ви попадне. Точно такава бе функцията на Час тази вечер: той бе гъбата, с която трябваше да запълним зейналата дупка. Тази работа между Джес и Час беше абсурдна, разбира се, пълно разхищение и на време, и на енергия, банално и напълно прозрачно представление. Само че то ни привлече вниманието, накара ни да слезем от покрива и дори, докато слушах тъпата му реч, разбирах по какъв начин е ценна. Освен това ми беше ясно, че ще имаме нужда от още много парчета гъба за следващите седмици и месеци. Може би тъкмо от това се нуждаем независимо дали сме склонни да се самоубием или не. Възможно е животът да се окаже прекалено дълбока дупка, за да бъде запълнена с гипс, така че щеше да ни е необходимо всичко, до което успеехме да се доберем — шкурки, рендосвачки, петнайсетгодишни, все едно какво — за да запълним дупката.

— Здрасти, Джес — заговори Час, когато излезе от партито навън на улицата. Стараеше се да говори весело, приятелски и небрежно, сякаш се надяваше да се натъкне на Джес по някое време, но нямаше желание да провежда този разговор и му личеше. Трудно е да се правиш на весел, когато си прекалено уплашен, за да срещнеш погледа на някого. Напомняше ми за някой дребен гангстер, от ония по филмите, хванат да краде от местния кръстник, разкрит в момент, когато вече няма на какво да разчита и затова се опитва да събере последни силици, за да си спаси кожата.

— Защо не искаш да говориш с мен?

— Да. Така е. Знаех, че ще искаш да разбереш. И аз мислих по този въпрос. Всъщност много мислих, защото, знаеш ли, то… Не ми беше лесно. Това бе слабост. Проява на слабост.

— Не се престаравай, мой човек — предупреди го Джейджей. Никой не се преструваше, че това ще бъде един най-обикновен разговор.

— Няма. Правилно. И така… Първо, искам да се извиня и да ти обещая, че повече няма да се повтори. Второ, намирам те за много привлекателна, интересна си за компания и…

Този път Джейджей се покашля, без да се крие.

— Ами това е. Аз съм виновен, не ти. — Той се намръщи. — Извинявай. Извинявай. Не си виновна ти, вината е изцяло моя.

В този момент, докато се опитваше да си спомни репликите, срещна погледа ми.

— Я! Приличаш на онзи чекиджия от телевизията. Мартин нещо си.

— Той е — уточни Джес.

— Ти пък откъде го познаваш?

— Дълга история — отвърнах аз.

— Допреди малко бяхме заедно на покрива на „Топърс“. Щяхме да скачаме — обясни Джес и така набързо съкрати дългата история, но поне не спомена някои от най-пикантните подробности.

Час преглътна с видимо усилие чутото, точно както змия преглъща яйце: виждаше се как бавно информацията пълзеше към мозъка му. Сигурен съм, че Час имаше доста положителни страни като човек, но бързият интелигентен ум определено не бе сред тях.

— Заради онова момиче, дето го изчука ли? Сигурно жена ти и децата са те изхвърлили, нали? — попита най-сетне той.

— Защо не попиташ Джес защо искаше да скочи? Не е ли това по-важното?

— Млъквай — сопна се Джес. — Това е личен въпрос.

— А моите проблеми не са ли?

— Не — отсече тя. — Вече не. Всички знаят какви са.

— Каква е Пени Чеймбърс? В живота?

— За това ли дойдохме да говорим, Час? — попита тихо Джейджей.

— Не. Така беше. Извинявайте. Просто се разсеях, защото видях човек от телевизията.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не — побърза да отвърне Джес. — Искам да останеш.

— Не бих предположил, че си негов тип — реши Час. — Прекалено стар е. Освен това е нещастен скапаняк. — Той се изхили, след това се огледа в очакване някой друг да сподели смеха му, само че на никого от нас — би трябвало да кажа на никого от тях, защото едва ли Час очакваше тъкмо аз да се смея на възрастта си или на факта, че съм нещастен скапаняк — не му беше смешно.

— Да, така е. Нали така?

И най-неочаквано стана така, че ние се оказахме много по-сериозни от него, при това във всяко едно отношение.

Дори Джес забеляза.

— Ти си излишен боклук — гракна тя. — Цялата тази работа няма нищо общо с теб. Мама ти стара, разкарай се. — След това го ритна: старомоден ритник в най-месестата част на задника, все едно че и двамата бяха герои от анимационен филм.

Това беше краят на Час.

Джес