Дългият път надолу

Когато ти е тъжно, ама наистина много тъжно, толкова тъжно, че си готов да се качиш на покрива на „Топърс“, единственото ти желание е да си с хора, които също са тъжни. До тази вечер не го знаех, но ето че се осъзнах само като гледах лицето на Час. По него нямаше нищо. Това бе просто лицето на едно двайсет и две годишно момче, което не бе постигнало нищо, освен може би да глътне някое и друго Екстази; което не мислеше за нищо, освен откъде да си докара някое и друго Екстази; което не чувстваше нищо, освен онова, което се изписваше по лицето му. Издаваха го очите му: когато пусна тъпата си шега за Мартин и очакваше и ние да се разсмеем, защото в тези очи нямаше нищо. Това бяха просто засмени очи, в тях нямаше нито страх, нито тревога — същите са очите на едно бебе, когато го погъделичкаш. При другите бях забелязала, че когато се шегуваха, ако изобщо се шегуваха (Морийн хич я нямаше по смешките), зад смеха им пак прозираше причината да са на покрива — у тях имаше още нещо, което ги спираше да се отдадат на момента. Може би ви се иска да кажете, че не трябваше да се качваме там, защото желанието да се самоубиеш е изход за страхливци и можете да изтъкнете, че нито един от нас нямаше достатъчно основателна причина да го стори. В същото време не можете да твърдите, че не го усещахме, защото всички го бяхме усетили, а това бе най-важното. Час така и нямаше да разбере какво беше това, освен ако и той не пресечеше тази граница.

Защото точно това бе станало с нас четиримата — бяхме пресекли границата. Не искам да кажа, че бяхме направили нещо лошо. Просто исках да кажа, че с нас се бе случило нещо, което ни разграничаваше от повечето хора. Нямахме нищо общо помежду си, освен края, към който се бяхме запътили на онзи бетонен квадрат там високо горе, а това бе най-значимото, което можеш да имаш с някого. Да се каже, че ние с Морийн нямахме нищо общо единствено защото тя носеше шлифер и слушаше духова музика, или както там се казва, не знам точно, бе все едно да се каже, че единственото общо, което имам с онова момиче, са общите ни родители. Не знаех всичко това, докато Час не каза на Мартин, че бил нещастен смотаняк.

Другото е, че Час можеше да ми пробута каквото си иска — че ме обича, че ме мрази, че е бил отвлечен от извънземни, че оня Час, когото познавах, е вече на различна планета — и то щеше да е все същото. Все още ми дължеше обяснение, поне така си мислех, но какво от това? Щеше ли да ми донесе нещо добро? Нямаше да стана по-щастлива. Все едно да започнеш да се драпаш, когато си болна от варицела. Мислиш си, че ще ти се отрази добре, но сърбежът се мести непрекъснато. Изведнъж моят сърбеж се оказа безкрайно далече и аз нямаше да успея да го достигна, дори да притежавах най-дългите ръце на света. Щом разбрах това, се уплаших, че цял живот ще ме сърби, а не исках. Знаех всичко, което бе направил Мартин, но когато Час си отиде, ми се прииска той да ме прегърне. Нямаше да ми пука, дори да се беше пробвал с мен, обаче той не ми посегна. Напротив, направи тъкмо обратното — прегърна ме по един такъв странен начин, като че ли бях опакована в бодлива тел.

Започнах да му се извинявам. Извиних се, че онзи задръстеняк го обиди. Той отвърна, че вината не била моя, а аз веднага се опънах, че е само моя, защото, ако не се беше запознал с мен, нямаше да преживее травмата някой си да го нарича нещастен скапаняк навръх Нова година. Той ми обясни, че често се случвало да го наричат нещастен скапаняк. (Това беше истина. Вече го познавам от известно време и смея да твърдя, че съм чувала разни хора, напълно непознати, да го наричат нещастен смотаняк по петнайсет пъти, задник по десет пъти, чекиджия пак толкова, боклук — по пет-шест пъти. Да не забравяме и останалите: путьо, кирливец, гадняр, гнусляр, копелдак и лайнар.) Никой не го харесва, което е странно, а единствената причина е, че е известен. Как е възможно хем да си известен, хем никой да не те харесва?