Дългият път надолу

Мартин разправя, че нямало нищо общо с оная работа с петнайсетгодишната; напротив дори след това нещата се пооправили, защото хората, които го наричали нещастен скапаняк, били тези, според които сексът с малолетни не бил кой знае какво. Така че вместо да го наричат с разни имена, те му дали криле: „Давай, синко, само така, не се отказвай“ и така нататък. От гледна точка на личен тормоз, не става дума за брака му, нито пък за отношенията с децата му, нито пък за кариерата, нито пък за здравия му разум, а престоят в затвора му се отразил добре. Оказва се, че доста хора са известни, макар и да си нямат почитатели. Тони Блеър е доста подходящ пример. Ами другите, които представят сутрешния блок и разните там игри. Струва ми се, че им плащат по една торба с пари, защото напълно непознати им крещят обидни думи по улиците. Дори регулировчикът не го наричат нещастен смотаняк, когато тръгне на пазар със семейството си. Така че парите са единственото предимство, когато се казваш Мартин, а също и поканите за филмови премиери и разни напудрени нощни клубове. Тъкмо по такива места си търсиш белята.

Това бяха само част от мислите, които ми се въртяха в главата, докато двамата с Мартин се прегръщахме. Само че тези мисли не ни отведоха никъде. Вече е пет сутринта и ние продължаваме да се чувстваме нещастни и нямаше къде да отидем.

И затова аз се поинтересувах какво ще правим. Потрих ръце, като че ли ни беше много весело и никак не ни се искаше нощта да свършва, като че ли се бяхме навилнели в „Оушън“ и се канехме да отидем да похапнем кифлички с кафе в „Бетнъл Грийн“ или в апартамента на някого от нас, за да дръпнем по цигарка и да покуфеем. Затова попитах кой ще ни приюти. Бях готова да се обзаложа, че ще бъде Мартин. Сигурно имаше и джакузи и всякакви екстри. Уреждаше ме. Обаче Мартин се опъна, че не можело да отидем там, а и слабостта му към джакузитата била минала отдавна. Според мен това означаваше, че мангизките му са свършили, че портфейлът му е изтънял и вече не може да си позволява това-онова. Да, но се поддържаше нашият Мартин. Защото бе прекалено суетен, за да се запусне.

Затова аз веднага казах, че няма значение, стига да има чайник и корнфлейкс. Той, обаче, каза, че нямал, затова го попитах какво толкова крие. Нямало било нищо, ама го каза по един такъв странен начин, беше му неловко, гледаше да покрие нещо. И в този момент си спомних дребен факт, който може би щеше да се окаже важен, затова полюбопитствах кой му беше оставил съобщение на мобилния. Той веднага отвърна, че не бил никой, а аз поисках да разбера дали е господин Никой или госпожица Никой. Той не уточни, само повтори, че не бил никой. Затова продължих да настоявам да ни каже защо не ни покани у тях и накрая той заяви, че не ни познавал. Не пропуснах да се заям, че не бил познавал и онази петнайсетгодишната. Тогава той се ядоса и каза да вървим у тях. Защо пък не.

И ние тръгнахме.

Джейджей

Знам, че между нас с Морийн се появи нещо като Контакт в момента, в който прасна един на Час, но честно да ви кажа, мислех си, че ако издържим, докато дойде време за закуска, тогава новата ми банда ще се разпадне заради разликата в музикалните предпочитания. Закуската означаваше, че сме доживели до новата зора, до новата надежда, навлезли сме в новата година, дрън-дрън. Не искам да обидя никого, но нямах и най-малко желание да ме виждат на светло с тези хора, разбирате ли ме — особено с… с някои от тях. Само че до времето за закуска и зората все още оставаха още два, може би дори три часа, така че нямах друг избор, освен да тръгна с тях към жилището на Мартин. Ако откажех, щеше да излезе, че съм подъл гадняр, а все още си нямах доверие, за да остана сам.

Мартин живееше в тиха уредена част от Айлингтън, на две крачки от старата къща на Тони Блеър, изобщо квартал, където човек не би се установил, ако има някакви затруднения, както се предполагаше, че го е закъсал Мартин. Той плати на таксито и ние го последвахме по стълбите към къщата. Звънците бяха три или четири, така че къщата не беше само негова, но аз нямаше да мога да си позволя да живея тук.

Преди да пъхне ключа, той се спря и се обърна.

— Слушайте — нареди той и замълча, а ние започнахме да се ослушваме.

— Нищо не чувам — отвърна Джес.

— Не ви карам да се вслушвате, просто исках да ви кажа нещо.

— Давай тогава — подкани го Джес. — Изплюй камъчето.

— Много е късно. Така че… проявете уважение към съседите.

— Това ли било?

— Не. — Пое си дълбоко дъх. — Тук сигурно има някой.

— В апартамента ти ли?

— Да.

— Кой?

— Не знам как бихте я нарекли вие. Жената с която излизам. Все едно.

— Тази вечер си излизал с нея? — Опитах се да запазя гласа си спокоен, но нали разбирате, Господи… Каква ли е била вечерта й? В един момент си седиш в клуба, а в следващия той изчезва, защото е решил да скочи от някаква висока сграда.

— Да. Какво от това?

— Нищо. Просто… — Нямаше нужда да казвам нещо друго. Останалото можехме да го оставим на въображението.