Дългият път надолу

— Както и да е, аз познавах Спрингстийн. Е, поне го гледах на едно турне. А ти, господин Джейджей, си много далече от Спрингстийн.

— Благодаря ти, приятелю.

— Мама му стара, Джейджей. Какво очакваш да кажа? Добре, ти си Спрингстийн. Ти си един от най-успешните изпълнители в историята на музикалния бизнес. Ти беше на корицата на „Тайм“ и „Нюзуик“ в една и съща седмица. Пълниш стадионите нощ след нощ, мътните да те вземат, дано. Ето. Сега вече по-добре ли се чувстваш? Господи. Вземи да пораснеш, мой човек.

— А ти какво, взе, че изведнъж порасна, защото твоят старец те е съжалил и те е назначил да закачваш на хората незаконна кабелна телевизия, така ли?

Ушите на Ед почервеняваха, когато се канеше да започне да раздава крошета. Едва ли на някой друг на този свят, освен на мен, тази информация ще му бъде от полза, защото по очевидни причини той не си създава трайни връзки с хората, които е ударил, затова и те никога не научават малката подробност за ушите — просто не се задържат около него достатъчно дълго. Може би аз съм единственият, който е наясно кога е моментът да залегне.

— Ушите ти почервеняха — предупредих го аз.

— Майната ти.

— И прелетя толкова път, за да ми го кажеш?

— Майната ти.

— Престанете и двамата — намеси се Лизи. Не бях сигурен, но доколкото си спомням, последния път, когато бяхме тримата заедно, тя каза абсолютно същото.

Оня, дето ни правеше кафето, ни наблюдаваше внимателно. Познавахме се по физиономия и се поздравявахме, а и той беше свестен; беше студент и два пъти си бяхме говорили за музика. Той много харесвал „Уайт Страйпс“, а аз се опитвах да го накарам да послуша „Мъди Уотърс“ и „Улф“. Май сега го бяхме стреснали.

— Слушай — обърнах се аз към Ед. — Идвам често тук. Ако си решил, че искаш да ми сриташ задника, давай да ходим навън.

— Благодаря — обади се „Уайт Страйпс“. — Нали знаете, че нямаше да е проблем, ако бяхте сами, защото сте редовен клиент, а ние много се грижим за редовните си клиенти. Само че… — Той посочи натрупалата се зад нас опашка.

— Не, няма нищо, мой човек — казах аз. — Благодаря.

— Да ви оставя ли кафетата на щанда?

— Разбира се. Няма да се бавим. Той обикновено се успокоява след един добър тупаник.

— Майната ти.

И така, излязохме на улицата. Беше студено и тъмно, и мокро, а ушите на Ед бяха като две малки факли в нощта.

Мартин

Не бях разговарял с Пени от онази сутрин, когато по вестниците се появи историята с ангела. Винаги мислех за нея с много обич, но истината бе, че тя не ми липсваше — нито сексуално, нито социално. Либидото ми си беше взело отпуска (и не биваше да пренебрегвам възможността да е решило да се пенсионира преждевременно и никога повече да не се върне на работното си място). Общувах единствено с Джейджей, Морийн и Джес, което означаваше, че и в това отношение съм наникъде, защото поне за момента те ми бяха достатъчни. И въпреки това, когато забелязах, че Пени флиртува с единия от болногледачите на Мати, ме обзе заслепяващ гняв.

Това не е парадокс, ако разбирате нещо от необяснимата човешка природа. (Може и да съм използвал тези думи преди и затова сигурно я няма старата тежест, а и психологическата ми преценка не е толкова точна. Следващия път ще се позова на необяснимата непоследователност и няма изобщо да споменавам човешката природа.) Ревността може да сграбчи човек по всяко време, а пък болногледачът беше висок и млад, загорял и рус. Естествено, че ще ме вбеси, както бе застанал сам тук в „Старбъкс“, а и където и другаде в Лондон да се намирахме.

Както и да е, като се замислям, май съм сигурен, че съм си търсил извинение да се откъсна от милата семейна среща. Както подозирах, не бях научил нищо за себе си през последните няколко минути. Нито презрението на бившата ми съпруга, нито цветните моливи на дъщерите ми допринесоха да си изясня някои неща, както й се искаше на Джес.

— Благодаря — обърнах се към Пени.

— Няма защо. И без това не бях заета, а Джес каза, че можело да помогне.

— Няма — отвърнах аз и веднага се почувствах като истински неблагодарник. — Не ти благодаря за това. Благодаря ти, че флиртуваш пред мен. С други думи, благодаря ти за едно нищо.

— Това е Стивън — представи го Пени. — Той се грижи за Мати и понеже беше сам, дойдох да си поговорим.

— Здрасти — обади се Стивън. Погледнах го злобно.

— Сигурно си въобразяваш, че си велик — продължих да съскам аз.

— Моля? — попита той.

— Мартин! — надигна предупредително глас Пени.

— Чу ме — не спрях аз. — Самодоволен надувко.

Имах чувството, че в другия ъгъл, където момичетата оцветяват картинката, има още един Мартин — по-мил, по-любезен Мартин — който наблюдава сцената и не може да помръдне и за момент се зачудих дали е възможно да отида при него.