Дългият път надолу

— Върви си, преди да си се направил на пълен глупак — прошепна Пени. Това е достатъчно показателно за благородството на Пени. Тя бе забелязала отдалече как ме обхваща лудостта и бе предвидила, че все още имам шанс да се спася. Не толкова безпристрастни наблюдатели биха казали, че същата тази лудост вече ме е обхванала. Нямаше значение, защото нямах никакво намерение да ходя където и да е.

— Много е лесно да си болногледач, нали?

— Не много — отвърна Стивън. Той допусна елементарната грешка да отговори на въпроса ми така, сякаш бе зададен на добра воля, без всякаква злоба. — Искам да кажа, че ти дава много, но… Часовете на работа са дълги, заплатата е нищожна, има и нощни смени. Някои от пациентите са трудни. — Той сви рамене.

— Някои от пациентите са трудни — повторих аз с подигравателен мрънкащ глас. — Заплатата е нищожна. Нощни смени. Глупости на търкалета.

— Шон — обърна се Стивън към партньора си. — Ще почакам горе. Този тип нещо не е на себе си.

— Ще стоиш и ще чуеш каквото аз имам да ти казвам. Вече те изслушах, докато ми се правеше на национален герой. Сега ти ще слушаш.

Май нямаше нищо против да остане на мястото си още няколко минути. Подобно противно държание сякаш хипнотизираше и приковаваше хората, това ми беше ясно, а аз се надявам да не прозвучи надуто, когато казвам, че моята известност, или поне това, което бе останало от нея, допринасяше за успеха на зрелището. Обикновено известните личности от малкия екран се държаха зле само в нощни клубове, докато са в компанията на други известни личности от малкия екран, така че решението ми да смачкам болногледача, докато съм трезвен, при това в един от салоните на „Старбъкс“, бе доста дръзко, може би дори абсурдно. Не че Стивън прие думите ми лично, щеше да е същото, ако бях решил да осера обувките му. Външният израз на натрупаното в теб невинаги е достатъчно директен.

— Мразя хора като теб — продължих аз. — Возиш едно дете инвалид и плачеш за медал. Много ли е трудно, а?

В този момент, трябва да призная със съжаление, че стиснах дръжките на инвалидната количка на Мати и започнах да го возя напред-назад. Изведнъж ми се стори много подходящо да подпра ръка на ханша си, докато го правя, единствено за да покажа, че разхождането на инвалиди в количка е детска работа.

— Мамо, погледни тати — извика една от дъщерите ми (със съжаление трябва да призная, че не знам коя) с искрено удоволствие. — Много е смешен, нали?

— Я виж — обърнах се към Пени. — Какво ще кажеш? Сега вече по-привлекателен ли ти се струвам?

Пени ме гледаше така, сякаш наистина бях започнал да осирам обувките на Стивън и този поглед отговори на въпроса ми.

— Моля за внимание — провикнах се аз, въпреки че всичкото внимание вече бе насочено към мен. — Не съм ли велик? Не съм ли направо велик? Русокоско, да не би да мислиш, че е трудно? Ще ти кажа какво е трудно, слънчево момче. Трудно е…

Тук, обаче, думите свършиха. Оказа се, че не разполагах с примери за нещо трудно от професионалния си живот, които да му пробутам. Трудностите, които ми се бяха стоварили напоследък, се струпаха, след като преспах с недораслата тийнейджърка, което означаваше, че не са особено подходящи, за да предизвикат съчувствие.

— Трудно е, когато… — Трябваше ми нещо, с което да довърша изречението. Всичко щеше да ми свърши работа, дори нещо, което не бях изпитал на свой гръб. Раждане? Шампионат по шах? Нищо не ми дойде наум.

— Свърши ли, приятел? — попита Стивън.

Кимнах, опитвайки се по този начин да покажа, че съм прекалено ядосан и отвратен, за да продължа. След това използвах единствената възможност, която имах, и последвах Джес и Джейджей навън.

Морийн

Джес винаги се измъкваше по този начин, така че нямах нищо против, че си тръгна. Само че, когато излезе и Джейджей, а след това и Мартин… Подразних се, честно да ви кажа. Според мен е неучтиво да се постъпва така, след като толкова много хора са си направили труд да дойдат. А пък Мартин се държа толкова странно, докато буташе количката на Мати напред-назад и питаше всички дали не е велик. Как може някой да си помисли, че е велик? Изобщо не приличаше на велик човек. По-скоро на луд. Джейджей постъпи най-добре, като отведе и гостите си — не ги заряза в кафенето, както стана с Джес и Мартин. Чак по-късно разбрах, че ги е извел навън, за да се карат и бият на спокойствие, така че ми беше трудно да определя дали е проява на лошо възпитание или не. От една страна, той беше с тях, но пък, от друга, беше останал с тях, защото искаше бой. Това май си е проява на лошо възпитание, но не чак толкова, колкото при другите.

Изоставените хора почакаха още малко: и болногледачите, и родителите на Джес, и приятелката и семейството на Мартин, докато накрая разбраха, че никой няма да се върне, нито те двамата, нито Джейджей и приятелите му, така че никой не знаеше как да постъпи.