Дългият път надолу

Така че моментът, в който мама ме попита с какво могат да помогнат, ми се стори същият, като момента, в който оня тип скочи от покрива. Искам да кажа, че не беше нито толкова ужасно, нито толкова страшно, никой не беше умрял, бяхме вътре и така нататък. Нали знаете, обаче, как кътате разни работи някъде дълбоко в главата си и си ги пазите за черни дни? Например си казвате, че ако един ден повече не издържате, ще скочите. Един ден, когато стане страшна прецаквация, тогава ще зарежа всичко и ще помоля мама и тати да ми платят гаранцията. Както и да е, запасите за въображаемия черен ден ги нямаше, а най-смешното беше, че никога не бях имала такива запаси.

Затова и направих така, както обикновено правя в подобни моменти. Казах на мама да ходи да се гръмне, казах и на баща ми да ходи да се гръмне и се разкарах, въпреки че трябваше да поговоря с приятелите и роднините на някой друг. Когато стигнах най-горе на стълбите, се почувствах като пълна глупачка, само че бе прекалено късно да се върна, затова продължих навън, излязох на Ъпър Стрийт, спуснах се в метрото и се качих на първия влак, който мина. Никой не тръгна след мен.

Джейджей

В мига, в който видях Ед и Лизи в салона, усетих припламването на тази неуловима искрица надежда. Сякаш нещо ми подсказа, ето, това е! Дошли са, за да ме спасят! Останалата част от бандата са се наточили да изнесат нещо голямо довечера, а след това двамата с Лизи ще се приберем в готиния апартамент, който тя е наела специално за нас двамата! Сигурно с това се е занимавала през всичкото време! Обикаляла е да търси апартамент и го е обзавеждала! И… Кой е този дъртофел, дето приказва с Джес? Дали не е изпълнителният директор на някое звукозаписно студио? Да не би Ед да е уредил нещо? Не, не е уредил нищо. Това е бащата на Джес, а по-късно разбрах, че Лизи си е хванала ново гадже, някакъв с къща в Хампстед и собствена компания за графичен дизайн.

Опомних се бързо. По лицата и в гласовете им нямаше вълнение, затова знаех, че нямат хубави новини за мен, нито пък ще ме зарадват с нещо за бъдещето. Забелязах обич и загриженост и честно да ви кажа, очите ми се насълзиха; прегръщах ги дълго, за да не видят как съм се разкиснал. Само че те двамата бяха дошли в „Старбъкс“, защото им е било казано да дойдат в „Старбъкс“, и никой от тях нямаше представа каква е целта на това събиране.

— Какво става, мой човек? — попита Ед. — Разбрах, че нещата при теб не вървят кой знае колко.

— Ами не — отвърнах аз. — Все нещо ще изскочи. — Искаше ми се да вметна нещо от Дикенс, но пък нямах желание Ед да почне да ми се зъби, преди да сме поговорили.

— Тук нищо няма да изскочи — заяви той. — Трябва да се прибереш вкъщи.

Не ми се обясняваше цялата работа с деветдесетте дена, затова промених темата.

— Ами ти — започнах аз. Беше с някакво велурено яке, което имаше вид на скъпо, и бели джинси. Косата му още беше дълга, но ми се стори лъскава и гъста. Приличаше на онези скапаняци, дето излизат с тях момичетата от „Сексът и градът“.

— Никога не съм искал да изглеждам както изглеждах едно време. Изглеждах така, защото нямах кьорава пара. Да не говорим, че никога не отсядахме на места, където имаше нормални душове.

Лизи се усмихваше любезно. Беше ми трудно, докато двамата бяха до мен — все едно, че първата и втората ти съпруга са се събрали, за да ти дойдат на свиждане в болницата.

— Никога не ми е минавало през ум, че си се превърнал в един примирен нещастник — отбеляза Ед.

— Внимавай какви ги приказваш. Та това е официалният клуб на примирените нещастници.

— Да, ама от това, което чувам, останалите си имат достатъчно основателни причини. А ти? Ти нямаш такива, приятел.

— А-ха. Май така изглежда.

— Не исках да кажа това.

— Някой иска ли кафе? — попита Лизи.

Не ми се искаше тя да ни остави.

— Ще дойда с теб — предложих аз.

— Всички ще отидем заедно — заяви Ед. Затова отидохме заедно. Ние с Лизи мълчахме, а Ед продължи да дрънка и всичко беше като последните две години от живота ми, събрани в една опашка за капучино.

— За хора като нас, рокендролът е като колежа — заяви Ед, след като бяхме поръчали. — Ние сме момчета от работническата класа. Не можем да си позволим да миткаме безцелно като мамини синчета, освен ако не станем част от някоя банда. Следват няколко добри години, след това бандата започва да понасмърдява, турнетата също понасмърдяват, хроничното безпаричие също понасмърдява. Затова си намираш работа. Това е животът, мой човек.

— Значи, накратко казано, всичко смърди… Същата работа като дипломата от колежа. Или като завършването на гимназията.

— Именно.

— А кога ще започне да понасмърдява за Дилън? Или за Спрингстийн?

— Сигурно когато са отседнали в някой мотел, където не им разрешават да ползват топлата вода до шест вечерта.

Истина бе, че на последното ни турне останахме в такъв един мотел в Южна Каролина. Аз, обаче, си спомням шоуто, което беше велико, а пък Ед си спомняше душовете, които бяха отврат.