Дългият път надолу

— С Морийн са синът й Мати и две момчета, които работят в дома за инвалиди. Та каква е идеята ми. Ще си поговорим известно време с нашите хора, ще наваксаме пропуснатото. След това ще се разменим и ще поговорим с хората на някой друг. Така че ще се получи нещо като кръстоска между американския вариант и родителско-учителска среща, когато приятели и роднини седят в някой ъгъл и чакат учителите да поговорят с тях.

— Защо? — попитах аз. — Защо е необходимо това?

— Не знам. Просто така. За да се посмеем. А и ще научим някои неща, нали? Разни работи един за друг. И за нас самите.

Тя пак започна с нейните идеи за хепиенд. Истина е, че бях научил някои неща за другите, но нищо, което можеше да ми бъде от полза. Можех да кажа на Ед името на бандата, в която е свирил, на семейство Крайтън можех да кажа името на изчезналата им дъщеря; в същото време ми се струваше, че за тях това едва ли ще бъде от полза, едва ли ще ги дари с покой.

Както и да е, какво може да научи човек освен разни разписания и името на министър-председателя на Испания. Аз лично се научих да не спя с петнайсетгодишни, но това го бях научил отдавна — десетилетия, преди да преспя с петнайсетгодишната. Проблемът беше в това, че тя ми каза, че била на шестнайсет. Така че бях ли се бях научил да не спя нито с шестнайсетгодишни, нито с привлекателни млади жени? Не. А и всички, които бях интервюирал, ми казваха, че като са направили това или онова — докато са се възстановявали от рак, докато са изкачвали някой връх, докато са изпълнявали ролята на някой сериен убиец във филм — са научили нещо за самите себе си. В онези моменти кимах и се усмихвах замислен, докато чаках да ги закова с някой въпрос: „Какво научихте от болестта рак? Че не ви е приятно да сте болен? Че не искате да умрете? Че от перуката, която носите, главата ви сърби? Хайде, кажете по-точно.“ Предполагам, че това е нещо, което те си казват, за да се убедят, че преживяното е нещо ценно, а не пълна загуба на време.

През последните няколко месеца бях в затвора, загубих и последната частица самоуважение, която притежавах, отчуждих се от децата си и обмислях напълно сериозно възможността да се самоубия. Искам да кажа, че всичко това бе психологическият еквивалент на рака, нали? А това е нещо много по-значително, отколкото да изиграеш роля в някой филм. Как тогава стана така, че не научих абсолютно нищо? А какво се предполагаше, че трябва да науча? Да, истина е, че открих, че съм силно привързан към самоуважението си и искрено съжалявам, че вече го няма. Освен това открих, че затворът и бедността изобщо не са за мен. Знаете ли, можех да ви го кажа още преди това. Наречете ме досаден и банален, но предполагам, че хората могат да научат повече за себе си и без да се разболеят от рак. Ще имат и много повече време, и много повече енергия.

— И така — продължи Джес. — Кой при кого ще отиде?

В този момент неколцина разюздани френски тийнейджърчета се появиха сред нас, понесли чаши кафе. Насочиха се към свободна маса до инвалидната количка на Мати.

— Ало — озъби се Джес. — Къде си въобразявате, че сте тръгнали? Марш всички горе.

Те я зяпнаха.

— Хайде, движение, няма кой да ви чака цял ден. Къш, къш, къш. Schnell27. Plus vitement28. — Тя ги разкара към стълбите и те се отдалечиха, без да се оплакват. Джес бе просто още една от агресивните местни, които те не разбираха в тази и без това агресивна и неразбираема страна. Седнах на масата на бившата си съпруга и отново помахах на Пени. Беше същият жест като на претъпкано парти, нещо като кръстоска между „Отивам за напитки“ и „Ще ти звънна“ и малка доза „Може ли сметката, ако обичате?“. Пени кимна, сякаш бе разбрала. И тогава, колкото и да бе неподходящо, аз потрих длани, сякаш очаквах с огромно нетърпение чудесните полезни знания по пътя на самоопознаването, с които щях да се сдобия.

Морийн

Не знаех за какво мога да говоря. Ами че на Мати просто нямаше какво да му кажа. А пък с двете момчета от дома изобщо нямах представа за какво мога да си говоря. Попитах ги дали искат чаша чай, но те отказаха, а след това се поинтересувах дали им е било трудно да свалят Мати по стълбите и те отвърнаха, че след като са били двамата не е имало проблем. Тогава обясних, че дори десет такива като мен не биха успели да го свалят, а те се разсмяха и тогава останахме да се гледаме, без да знаем какво да си кажем. Тогава по-ниският, австралиец, който приличаше на един робот, какъвто Мати имаше, с квадратна глава и квадратно тяло, ме попита за какво е това събиране. Аз не бях допускала, че те не знаят.

— Опитвах се сам да разбера, но така и не успях.

— Да — съгласих се аз. — Така е. Много е объркващо.

— Хайде, кажи. Не ни мъчи повече. Стив реши, че всички вие си имате парични проблеми.

— Някои от нас имат. Аз нямам.

Никога не ми се е налагало да се притеснявам заради парите. Получавам инвалидна пенсия, живея в къщата на майка, а и тя ми беше оставила малко пари. А ако не ходите никъде и не правите нищо, животът е евтин.