Читаем Дългият път надолу полностью

— Ами не знам — призна Джейджей. — Не съм сигурен, че като ме е зарязала, се е обрекла на самота и безбрачие.

Така продължихме да обсъждаме какви са подходящите наказания за бившите ни, дали смъртта е достатъчно добра за тях и така нататък, и моментът, посветен на Лизи, отлетя, както и много други мигове напоследък, а ние не забелязахме. Само че него все още го имаше, ако някой от нас проявеше достатъчно смелост и усърдие да порови в объркания тийнейджърски мозък на Джес.

Във великия ден обядвах с Тео — въпреки че докато обядвах с Тео, нямах представа, че денят ще бъде велик. Обядът с Тео беше само допреди малко. Не бях говорил с него очи в очи, откакто излязох от затвора.

Той искаше да разговаряме, защото имал „първокласно“ предложение от уважаван издател, готов да публикува автобиографията ми.

— Колко?

— Все още не е станало въпрос за пари.

— Мога ли да те попитам тогава какво му е първокласното?

— Сети се, де. Това е смислено предложение. Един път работа.

— Това пък какво трябва да означава?

— Истинско е, не е въображаемо.

— А какво означава „истинско“ с истински думи? Кажи?

— Ставаш много труден, Мартин. Надявам се не ми се сърдиш, че ти го казвам. Съвсем не си най-безпроблемният ми клиент, който е на върха на славата си. А аз положих доста старания, за да осъществя тази възможност.

За момент се разсеях, защото усетих, че под краката ми има слама. Обядвахме в ресторант, наречен „Фермата“, и всичко, което се сервираше, се доставяше от някаква ферма. Супер, нали? Месо! Картофи! Зелена салата! Каква идея само! Сигурно сламата им трябваше, иначе цялата идея щеше да пропадне поради липса на въображение. Иска ми се да ви кажа, че сервитьорките бяха някакви веселячки, едри и червенобузести, препасани с престилки, само че те, разбира се, бяха кисели, хърбави, бледи и облечени в черно.

— Какви старания си положил, Тео? Ако е истина това, което казваш, някой ти се е обадил и ти е предложил да плати за автобиографията ми добра сума.

— Виж. Аз им звъннах и предложих идеята, защото реших, че може и да им допадне.

— Ясно. А те заинтересуваха ли се?

— Следващия път се обадиха те.

— С първокласното си предложение.

Тео се усмихна снизходително.

— Ти май не си много наясно със света на книгоиздаването, нали?

— Не бих казал. Знам само това, което ти ми каза по време на този обяд. Което означава, че хората се обаждат, за да направят значителни предложения. Очевидно затова сме тук.

— Не бива да се опитваме да тичаме, преди да сме се научили да ходим.

Тео започваше да ме дразни.

— Добре. Съгласен съм. Разкажи ми сега за ходенето.

— Не, виж… Дори ходенето е тичане. В тази работа трябва да проявим много повече такт.

— Значи аз те попитах нещо, а ти ми говориш, че ходенето било тичане.

— Не бързай.

— Боже Господи, Тео!

— Тази реакция не е каквато трябва, ако ми позволиш да изтъкна. Не бъди толкова шумен и напорист.

Така и не чух повече за това предложение, затова не можах да разбера какъв бе смисълът на обяда.

Джес свика спешна среща за четири часа в обикновено празния подземен етаж на „Старбъкс“ на Ъпър Стрийт, в една от онези зали, пълни с канапета и маси, където човек се чувства като в собствения си хол, стига във вашия хол да няма прозорци и да си свикнал да пиеш от хартиени чаши, които никога не изхвърляш.

— Защо долу? — попитах я аз, когато тя ми се обади.

— Защото ще си говорим за лични неща.

— Какви са тези лични неща?

— Сексуални.

— Господи. Нали и другите ще бъдат там?

— Да не би да си мислиш, че аз имам да ти говоря разни лични сексуални неща?

— Надявам се да не е така.

— Да бе, още малко и ще кажеш, че фантазирам за теб.

— До скоро.

Качих се на автобус деветнайсет от Уест Енд към Ъпър Стрийт, защото парите ми най-сетне бяха свършили. Бяхме профукали всичко, което събрахме от появата си в дискусионните предавания и измъкнахме от господин заместник-министъра, а аз нямах работа, на която да разчитам. Така че, макар веднъж Джес да обясни как такситата били най-евтиният превоз, защото те откарват, където трябва, за определена такса, парите се плащат едва когато стигнеш на желаното място, аз прецених, че не е работа да профуквам последните си пари за такси. Освен това, двамата с шофьора щяхме да прекараме цялото пътуване в обсъждане на похожденията ми, как това си било съвсем нормално, че тя сама си го е търсила и така нататък. От известно време предпочитам шофьорите на минитакситата, защото те са толкова незапознати с жителите на Лондон, колкото и с географията на Лондон. На два пъти в автобуса ме познаха, а единия път човекът изяви желание да ми прочете много подходящ за целта пасаж от Библията.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Добро не оставляйте на потом
Добро не оставляйте на потом

Матильда, матриарх семьи Кабрелли, с юности была резкой и уверенной в себе. Но она никогда не рассказывала родным об истории своей матери. На закате жизни она понимает, что время пришло и история незаурядной женщины, какой была ее мать Доменика, не должна уйти в небытие…Доменика росла в прибрежном Виареджо, маленьком провинциальном городке, с детства она выделялась среди сверстников – свободолюбием, умом и желанием вырваться из традиционной канвы, уготованной для женщины. Выучившись на медсестру, она планирует связать свою жизнь с медициной. Но и ее планы, и жизнь всей Европы разрушены подступающей войной. Судьба Доменики окажется связана с Шотландией, с морским капитаном Джоном Мак-Викарсом, но сердце ее по-прежнему принадлежит Италии и любимому Виареджо.Удивительно насыщенный роман, в основе которого лежит реальная история, рассказывающий не только о жизни итальянской семьи, но и о судьбе британских итальянцев, которые во Вторую мировую войну оказались париями, отвергнутыми новой родиной.Семейная сага, исторический роман, пейзажи тосканского побережья и прекрасные герои – новый роман Адрианы Трижиани, автора «Жены башмачника», гарантирует настоящее погружение в удивительную, очень красивую и не самую обычную историю, охватывающую почти весь двадцатый век.

Адриана Трижиани

Историческая проза / Современная русская и зарубежная проза