Дългият път надолу

— Идеята е — обясни Мартин, — че и в единия, и в другия случай я имаш. Изяждаш тортата, но кой знае как тя си остава недокосната. Така че „имам“ означава „запазвам“.

— Каква е тази дивотия?

— Точно така е.

— Как е възможно подобно нещо?

— Не е възможно. Затова има такъв израз.

— Какъв е смисълът от шибаната торта? Защо ти е, след като няма да я ядеш?

— Май се отклонихме от темата — намесих се аз. — Идеята беше да си пожелаем нещо, което ще ни направи по-щастливи. Разбирам защо Мартин иска да бъде различен човек.

— Иска ми се Джен да се върне — обади се Джес.

— Да, и това го разбирам. Какво друго?

— Няма друго. Това е.

Мартин изсумтя.

— Не ти ли се иска да не си чак такава отврат?

— Ако Джен се върне, няма да бъда.

— Или поне да не си чак толкова шантава.

— Не съм шантава. Просто, ами… объркана съм.

Последва умислено мълчание. Беше ясно, че не всички на масата са убедени в думите й.

— Значи ще пропилееш другите си две желания, така ли? — попитах я аз.

— Не. Мога да си пожелая още нещо. Ами… Например неизчерпаеми запаси от трева, може би. Също и… Не знам. Ааа, няма да имам нищо против да мога да свиря на пиано.

Мартин сви рамене.

— Боже Господи! Това ли е единственият ти проблем? Че не можеш да свириш на пиано?

— Ако не бях толкова объркана, щях да имам време да свиря на пиано.

Прекъснахме разговора тук.

— Ами ти, Морийн?

— Вече ти казах. Още когато ти обясни, че Космическия Тони може само да урежда разни неща.

— Кажи и на останалите.

— Иска ми се да има начин да помогнат на Мати.

— Можеш да измислиш и нещо по-добро от това, нали? — попита Джес.

Всички се намръщихме.

— Как?

— Виж сега. Чудех се какво ще кажеш. Можеше да си пожелаеш той да е роден нормален. Тогава щеше да си спестиш чистенето на лайна през всички тези години.

Морийн мълча известно време.

— Тогава коя щях да бъда?

— Какво?

— Не знам коя щях да бъда.

— Щеше да си бъдеш Морийн, дърта тъпачке.

— Тя не иска да каже това — отвърнах аз. — Има предвид, че ние сме такива заради нещата, които са ни се случили. Така че ако ни отнемеш това, което ни се е случило, тогава…

— Не, нямам никаква представа — отвърна Джес.

— Ако не се бе случило онова с Джен, както и всички останали неща…

— Като Час и нещо такова ли?

— Именно. Все такива събития. Ти коя щеше да бъдеш?

— Щях да съм различна.

— Именно.

— То това щеше да е направо върхът!

След тези думи прекратихме играта на желанията.

Мартин

Това трябваше да бъде впечатляващ жест, поне така си мислех, да придам завършен вид на нещата, ако изобщо това бе възможно. Точно това е проблемът с младите в днешни дни, нали? Прекалено много филми с хепиенд гледат. Всичко трябва да има завършен вид: със сълзи, усмивки и прегръдка. Всички са научили, открили любовта, забелязали са грешките по поетия от тях път, открили са радостта от моногамията или бащинството, или синовния дълг, или от самия живот. По мое време, на края на филмите хората ги застрелваха едва след като научеха, че животът е празен, ужасен, брутален и къс.

Бяха изминали две или три седмици след разговора за желанията в „Старбъкс“. Кой знае как Джес успя да щракне капана — забележително постижение за човек, който обикновено описва всичко, което се случва, с цял поток от нищо неозначаващи думи, колкото повече, толкова по-добре, нещо като спортен коментатор. Като си спомням как протече всичко, мога да кажа, че на моменти тя неволно бе издала намисленото от нея, или по-точно щеше да се издаде, ако останалите знаехме каква игра играе.

Един следобед, когато Морийн каза, че трябва да се връща, за да види, Мати, Джес потисна кикота си и загадъчно отбеляза, че съвсем скоро ще го види.

Морийн я погледна.

— Да, ще го видя след двайсет минути, ако успея веднага да хвана автобус — обясни тя.

— Да, но след това — отбеляза Джес.

— Това е достатъчно скоро, но е след това, нали? — попитах аз.

— А-ха.

— Виждам го през повечето минути всеки Божи ден — изтъкна Морийн.

Забравихме този разговор, както обикновено забравяме почти всичко, казано от Джес.

Може би седмица по-късно тя започна да проявява доста добре прикрития си досега интерес към Лизи, бившата приятелка на Джейджей.

— Къде живее Лизи? — попита тя Джейджей.

— На Кингс Крос. И преди да си казала каквото и да е, не, не е някой шантаж.

— А какво е, шантонерка? Ха ха. Само се бъзикам.

— Браво. Страхотна шега.

— А къде на Кингс Крос живее? След като не е шантаж.

Джейджей изви очи.

— Нямам намерение да ти кажа къде живее, Джес. Ти май ме имаш за пълен балама.

— Не искам да говоря с нея. Тъпата въртиопашка.

— А би ли ми казала защо е въртиопашка? — попитах я аз. — Доколкото ми е известно, спала е с един-единствен мъж през целия си живот.

— Каква беше онази дума? Нещо дето ми го обяснихте с путьовщината? Извинявай, Морийн.

— „Метафорично“ — напомних й аз. Когато някой използва дума като „путьовщина“, при това като синоним на „метафорично“, струва ми се имаш право да се чудиш дали изобщо познаваш този, който говори. Дори си в правото си да се чудиш дали изобщо я познаваш.

— Именно. Метафорично казано, тя е въртиопашка. Зарязала е Джейджей и сигурно вече излиза с друг.