Дългият път надолу

Ще ви кажа, обаче, какво ме вкисна. Единственото доказателство, че Мартин някога е имал нещо общо със Синди, бе нашата поява. Ние и децата, но пък те могат да са доказателство единствено ако се направи ДНК тест. Искам само да кажа, че що се отнася до Синди, той все едно че никога не бе съществувал. Техният живот си продължаваше напред. Синди си бе създала нов Живот. Докато се връщахме, се замислих как вървеше моят живот, въпреки че единственото, което бях направила, бе да се кача на влака, а след това на автобуса, без да попитам Морийн за сексуалните пози, които е пробвала. След като се срещнах със Синди, пътуването вече не ми се струваше чак толкова дълго. Синди бе успяла да се отърве от Мартин, беше се преместила на ново място и бе срещнала друг. Миналото й бе останало в миналото, а пък нашето минало, не знам… Нашето минало бе все още навсякъде около нас. Виждахме го всеки ден още със ставането. Все едно че Синди живееше на някое модерно място като Токио, а ние се бяхме забили на някое старо място като Рим, или нещо такова. Само че това не беше много точно, защото Рим е готино за живеене място, ми да, там с дрешките, сладоледа и готините момчета, абе всичко — и там беше готино като в Токио. А ние изобщо не живеехме на готино място. По-точно казано тя живееше в модерен мезонет, а ние се бяхме наврели в някаква мизерна дупка, която е трябвало да я съборят още преди години. В нашето жилище имаше дупки по стените, всеки, който пожелаеше, можеше да надникне и да ни прави физиономии. А двете с Морийн се бяхме опитали да убедим Синди да напусне готиния си мезонет и да се премести в оня боклучарник при нас. Май предложението ни издишаше отвсякъде, чак сега го разбрах.

Когато си тръгвахме, Синди ни каза, че би изпитала повече уважение към него, ако я бе попитал сам. А аз се зачудих какво има да я пита. Тя обясни, че ако може да му помогне, ще го направи. Само че според нея, той не искал помощ.

Когато го каза, веднага разбрах, че сме оплескали работата и сме могли да се справим много по-добре.

Джейджей

Единственият проблем беше, че американецът, дето все говори колко е важно сам да си помогнеш, нямаше никаква идея какво да направи за себе си. Ако трябва да съм честен пред вас, колкото повече мислех за оная теория с деветдесетте дни, толкова повече разбирах, че не се отнася за мен. Така, както виждах нещата, бях прецакан за много по-дълъг период от деветдесет дни. Отказвах се да бъда музикант завинаги, а то не бе като да се откажеш от цигарите. Щеше да става все по-зле и по-зле, по-трудно и по-трудно с всеки следващ ден. Първият ми ден на работа в „Бъргър Кинг“ нямаше да е толкова зле, защото щях да си казвам, абе нали знаете… Всъщност представа нямам каква скапания ще си кажа, но все ще измисля нещо. На петия ден ще съм адски нещастен, а на трийсетата година… Леле, човече! Хич не ми споменавайте за трийсетата годишнина от постъпването ми на работа в оная работилница за бургери. Сигурно на този ден ще съм съвсем скапан. Да не говорим, че ще съм на шейсет и една.

И после, след като я попремислих цялата тази работа, станах, по-точно представете си, че съм станал и съм казал: „Майната му, ще се самоубия“. След това пък си спомних онзи, дето го видяхме как го направи, и пак си седнах, обзет от доста гадничко чувство, още по-гадно, отколкото когато станах. Да си помогнеш сам е голяма дивотия. Не мога да си помогна сам, дори ако ми се иска да пийна едно.

Следващия път, когато се срещнахме, Джес ни разказа как двете с Морийн отишли да се срещнат със Синди в провинцията.

— Бившата ми жена се казваше Синди — обади се Мартин. Пиеше капучино и четеше „Телеграф“ и дори не слушаше внимателно какво приказва Джес.

— Да, какво съвпадение — опита се да го засече Джес.

Мартин продължи да си пие капучиното.

— Гадост — обади се Джес.

Мартин остави вестника и я погледна.

— Кое?

— За твойта Синди говорим, скапаняко.

Мартин я погледна.

— Ти никога не си се срещала с моята Синди. Бившата ми, Синди. Бившата ми жена.

— Нали това ти разправяме. Двете с Морийн ходихме на онази майна, как там се казваше, за да говорим с нея.

— Торли Хийт — уточни Морийн.

— Тя живее там! — възкликна възмутен Мартин.

Джес въздъхна.

— Ходили сте да се срещнете със Синди?

Джес се протегна към „Телеграф“ и започна да го разлиства, нещо като имитация на неговата липса на интерес. Мартин дръпна вестника от ръцете й.

— Защо, по дяволите, сте го направили?

— Мислехме, че може да ти помогне.

— Как?

— Отидохме да я помолим да се събере отново с теб. Само че тя не пожела. Сдушила се е с оня сляп нещастник. Много добре се е наредила. Нали, Морийн.

Морийн прояви достатъчно здрав разум да забоде поглед в обувките си.

Мартин не откъсваше очи от Джес.

— Ти ненормална ли си? — попита той. — Кой ти позволи да правиш подобно нещо?

— Кой ми бил позволил. Аз си позволих. Живеем в свободна държава.

— И какво щеше да правиш, ако тя беше избухнала в сълзи и ти беше казала: „С удоволствие ще го приема обратно“?

— Щях да ти помогна да си събереш багажа. А ти щеше да направиш каквото ти се казва.