Дългият път надолу

Само че аз се оказах безнадежден детектив. Знаех, че съпругата на Мартин се казва Синди, затова потърсих Синди Шарп в телефонния указател и се оказа, че я няма. Други идеи нямах. Затова помолих Джес, защото реших, че Джейджей няма да одобри плана ми, така че Джес откри нужната информация на компютъра за около пет минути. Но пък след това изяви желание да дойде с мен на срещата със Синди и аз се съгласих. Знам, знам. Само че вие се опитайте да й кажете, че не може да направи нещо, което вече си е наумила.

Джес

Пуснах компютъра на татко и написах в „Гугъл“ „Синди Шарп“ и открих интервю, което тя бе давала за някакво женско списание, когато Мартин бе влязъл в затвора. „Синди Шарп за пръв път говори за разбитото си сърце“ и разни такива. Дори имаше снимка с двете момиченца. Синди приличаше на Пени, с тази разлика, че бе по-възрастна и по-дебела, сигурно защото беше раждала. А сигурно няма да сбъркам, ако се обзаложа, че Пени приличаше на петнайсетгодишната, с тази разлика, че петнайсетгодишните са дори по-слаби от Пени и имат по-големи цици. Големи чекиджии са това мъжете като Мартин. Мислят си, че жените са като шибани лаптопи, или нещо подобно. Като например моят се скапа и вече мога да си намеря по-тъничък, който прави какво ли не.

Та прочетох аз интервюто и от него разбрах, че тя живее в някакво село, Торли Хийт, на шейсет и пет километра от Лондон. Ако си е въобразявала, че като се забие там, ще спре хора като нас да не почукат на вратата й, за да й кажат да се върне при съпруга си, значи яко се е объркала, защото журналистката описваше много точно къде се намира къщата — срещу демодиран магазин на някакъв ъгъл точно до селското училище. Казваше ни всичко това, защото искаше да разберем колко идеалистичен е животът на Синди. С изключение на факта, че мъжът й бе в затвора, защото бе преспал с петнайсетгодишна.

Решихме да не казваме на Джейджей. Сигурни бяхме, че ще се опита да ни спре, като ни пробута някоя смрадлива причина. Сигурно щеше да разправя, че не е наша работа или че ще прецакаме последния шанс, който му оставал. Само че ние бяхме готови с непоклатими аргументи. Говоря за нас с Морийн. Ето как разсъждавахме. Може би Синди наистина мразеше Мартин, защото той бе от играчите, които са готови да хукнат накъдето им попадне и с когото им попадне. Само че сега той бе готов да извърши самоубийство и сигурно нямаше да кривне с никоя, поне известно време. Така че накратко казано, ако тя не искаше да го приеме обратно, значи го мразеше толкова, че искаше той да умре. А това е много силна омраза. Истина е, че той самият никога не бе споменавал, че иска отново да се събере с нея, но имаше нужда от стабилна домашна среда, от място точно като Торли Хийт. По-добре да не правиш нищо на място, където така или иначе няма какво да се прави, вместо да висиш в Лондон, където си заобиколен само от неприятности — тийнейджърки, нощни клубове и небостъргачи. Поне така мислехме ние.

Така че определихме деня и поехме. Морийн беше направила ужасни старомодни сандвичи с яйца и някакви други екстри, а аз не можах да ги ям. На Падингтън се качихме на метрото, след това се прехвърлихме на влак за Нюбъри, а накрая на рейс за Торли Хийт. Притеснявах се, че двете с Морийн няма да има какво да си кажем, че ще се отегчим до смърт, че аз ще изтреса нещо тъпо единствено от скука. Не стана така и причината бях аз, защото положих усилия. Реших, че ще бъда като журналистка и по време на пътуването ще се постарая да разбера всичко за живота й, колкото и отегчителен и потискащ да беше. Единственият проблем бе, че наистина се оказа отегчително и потискащо, затова се изключвах, докато тя говореше и намислях следващия въпрос. На два пъти тя ме погледна доста странно, затова реших, че съм я попитала за нещо, което вече ми е била казала. Като например в един от случаите се обърнах към нея, докато тя нареждаше нещо си, което завършваше, че била срещнала Франк, а аз я попитах кога била срещнала Франк, но май точно в този момент ми беше казала, че тогава е била срещнала Франк. Значи трябваше да се усъвършенствам, ако исках да интервюирам хората. Но пък честно казано, нямаше да интервюирам хора, които не вършеха нищо и имаха синове инвалиди, нали? Така че във всеки друг случай щеше да ми бъде по-лесно да се съсредоточа, защото те щяха да ми обясняват за новите си филми и разни други неща, които са доста любопитни.