Дългият път надолу

— Нищо няма да стане — троснах се аз. — Просто… нещата ще бъдат различни. Нещата се променят. Нещата се подреждат така, че онова, което те е карало да си мислиш, че животът ти е нетърпим… Просто интересите ти ще се насочат в друга посока. Това е като астрология в живия живот.

— За теб няма нищо да се промени — прекъсна го Джес. — Пак ще си бъдеш оня нещастник от телевизията, дето е спал с петнайсетгодишната, а след това е отишъл в затвора. Никой няма да го забрави.

— Да. Ами в такъв случай съм сигурен, че деветдесетте дни няма да важат в моя случай — отвърнах аз. — Сега вече по-доволна ли си?

— И на Морийн няма да помогнат — продължи Джес. — Нито пък на Джейджей. Аз може и да се променя, защото доста се променям.

— Това, което исках да кажа, е, че крайният ни срок отново е продължен. Защото… Не знам за вас. Само че тази сутрин аз разбрах, че все още не съм готов да продължа соло. Това е много странно, защото не ви харесвам кой знае колко. Само че вие ми се струвате… не знам… Вие сте точно това, от което имам нужда. Нали знаете, че понякога не бива да ядете зеле? Не бива да пиете повече вода. Това е.

Краката на всички прошумоляха и аз приех това за знак на неизказана солидарност.

— Благодаря, мой човек — обади се Джейджей. — Това е направо трогателно. Кога изтичат деветдесетте дена?

— На трийсет и първи март.

— Това си е живо съвпадение, нали? — попита Джес. — Точно три месеца.

— Какво искаш да кажеш?

— В това няма нищо научно, нали?

— А осемдесет и осем по-научно ли е?

— Да, по-научно е.

— Не, гледайте, аз разбрах — съгласи се Джейджей. — Три месеца си е точно както трябва. Трите месеца са нещо като сезон.

— Доста точно казано — съгласих се аз. — Като знаем, че сезоните са четири, а месеците в годината дванайсет.

— Значи ще изкараме зимата заедно. Супер. Зимата е времето, когато ти е тъжно — обясняваше Джейджей.

— Май е така — кимнах аз.

— Само че ние трябва да направим нещо — продължи Джейджей. — Не можем просто да седим и да чакаме изтичането на трите месеца.

— Това е то типичен американец — заяви Джес. — Какво искаш да направиш? Да избомбиш някоя нещастна малка страна ли?

— Естествено. Бомбардировките ще ме разсеят и няма да мисля за важните неща.

— Какво да направим? — попитах го аз.

— Не знам, мой човек. Единственото, което знам, е, че ако прекараме шест седмици във вайкане и мрънкане, няма с нищо да си помогнем.

— Джес е права — примирих се аз. — Типичен гаден американец. Да си помогнем. Сами да си помогнем. Можеш да постигнеш всичко, стига да го поискаш, нали? Можеш дори да станеш президент.

— Какво ви става бе, тъпаци? Изобщо не е ставало въпрос да ставам президент. Говорех, че е време да си намеря работа, като например сервитьор.

— Супер — заяви Джес. — Хайде да не се самоубиваме, защото някой може да ни даде бакшиш от петдесет пенса.

— В тая шибана страна нямаш такъв шанс — озъби й се Джейджей. — Извинявай, Морийн.

— Винаги можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл — предложи му Джес. — Така ще промениш нещата. А и сградите у вас са по-високи, нали?

— И така — настоях на своето аз. — Имаме още четирийсет и пет дена.

В статията имаше и още нещо: интервю с мъж, оцелял, след като скочил от моста Голдън Гейт в Сан Франциско. Той казваше, че две секунди след като скочил, осъзнал, че няма нещо в живота, с което да не може да се справи, няма проблем, който да не успее да разреши — освен проблема, който сам си бил създал, като скочил от моста. Не знам защо не разказах на другите за него. Според вас това може да се окаже ценна информация. Поне за момента исках да я запазя за себе си. Тя щеше да се окаже по-важна на по-късен етап, когато нещата приключеха. Ако изобщо имаха край.

Морийн

Бяха публикували материал за случая в кварталния вестник, но чак следващата седмица. Изрязах статията и я запазих, а след това я препрочитах често единствено за да се опитам да разбера по-добре горкия човек. Не можех да си избия от главата мисълта за него. Казваше се Дейвид Фаули и бе скочил заради проблеми със съпругата и децата си. Тя била срещнала друг и се изнесла при него, но взела със себе си и децата. Той живееше само на две преки, което ми се стори необичайно, невероятно съвпадение, докато не се усетих, че хората, за които споменават в кварталния вестник, са все хора от квартала, освен ако не става въпрос за човек, открил или училище, или нещо друго. Например Гленда Джаксън26 веднъж посети училището на Мати.