Читаем Дългият път надолу полностью

Затова се втурнахме надолу по стълбите, доколкото ни позволяваха пълните с никотин бели дробове и ошипените крака, а след това побързахме да се пръснем, кой накъдето бе решил. Бяхме прекалено нервни, за да отидем да пийнем по нещо наблизо, прекалено нервни, за да се качим в едно такси, затова се пръснахме в различни посоки в мига, в който излязохме на тротоара. (Коя ли беше най-близката кръчма до „Топърс“, чудех се аз. Дали в нощ като тази не беше пълна с нещастни хора, готови да се изкачат нагоре или все още объркани, някои облекчени, защото току-що са се върнали от покрива? Или посетителите бяха необичайна смесица от двата вида? Дали собственикът разпознава тези клиенти? Дали се възползва от настроението им, за да си докара повече пари — като им предлага по едно от заведението в определен час например? Дали се опитва да накара упътилите се нагоре — в нашия случай особено нещастните хора — да общуват с върналите се отгоре? Или по-скоро подтиква упътилите се нагоре да общуват помежду си? Дали в тази кръчма е било поставено началото на някакво общуване, на някоя връзка? Възможно ли е среща в тази кръчма да е довела до сватба, а след това и до раждането на дете?)



Срещнахме се отново следващия следобед в „Старбъкс“. Всички бяхме унили и потиснати. Само преди няколко дни, веднага след връщането ни от почивка, бе повече от ясно, че не сме един за друг, а сега дори не можехме да си представим, че бихме споделили терзанията си с някого извън нас. Огледах кафенето и останалите посетители: млади майки с колички, млади мъже и жени в костюми, с мобилни телефони и бележници, чуждестранни студенти… Опитах се да си представя как заговарям някого от тях, но разбрах, че е невъзможно. Те едва ли щяха да изслушат историята на хора, обладани от желание да скочат от някоя висока сграда. Никой не би проявил интерес, освен тези, с които бях седнал.

— Цяла нощ не можах да мигна — мислих за онзи нещастник — призна Джейджей. — Леле, човече! Какво ставаше там?

— Може да е бил просто човек, който се е опитвал да постигне някакъв драматичен ефект — предложи Джес. — Имаше вид на такъв.

— Много умно, Джес — обадих се аз. — За краткия миг, когато го зърнахме, точно преди да се хвърли към смъртта, не ми направи впечатление на човек със сериозни проблеми. Не и проблеми от твоя калибър.

— Ще пишат за това в кварталния вестник — намеси се и Морийн. — Обикновено съобщават. Преди четях репортажите. Особено когато наближаваше Нова година. Тогава се сравнявах с тях.

— И какво? Как се справяше?

— Ами — започна Морийн. — Добре. Въпреки че изобщо не можех да разбера някои от тях.

— Какво например?

— Парите.

— Аз дължа пари на цял куп хора — заяви гордо Джес.

— Може би трябва сериозно да помислиш за самоубийство — предложих й аз.

— Не са кой знае колко — уточни Джес. — Двайсетачка на този, двайсетачка на онзи.

— Въпреки това дългът си е дълг. А ако не можеш да платиш… Май трябва да измислиш достоен начин да се измъкнеш от това положение.

— Слушайте, хора — заговори Джейджей. — Може ли да говорим по същество?

— За какво по-точно? Не е ли това проблемът? Просто нямаме нищо съществено, за което да говорим.

— Нека говорим за човека.

— Не знаем нищо за него.

— Не знаем, но… абе, вижте. На мен ми се стори важен момент. Нали и ние искахме да направим същото.

— Искахме.

— Аз исках — съгласи се Джес.

— Но не го направи.

— Ти седна отгоре ми.

— Само че оттогава ти не си направила нищо по въпроса.

— Ами… Ходихме на онзи купон. Ходихме на почивка. И нали знаеш, те нещата следват едно след друго.

— Ужасно, нали, как се стичат някои неща. Ще трябва да запазиш малко свободно време в графика. Иначе животът непрекъснато ще ти пречи.

— Я млъквай.

— Момчета, момчета…

Отново си бях позволил да бъде въвлечен в унизително пререкание с Джес. Реших да се държа с повече достойнство и твърдост.

— Също като Джейджей цяла нощ размишлявах — започнах аз.

— Чекиджия.

— Стигнах до заключението, че ние не сме сериозни хора. Никога не сме били сериозни. Бяхме по-близо до намеренията си от някои, но много далече от други. Което означава, че сме едно нищо в средата.

— Съгласен съм. Сами се прецакахме — отвърна Джейджей. — Извинявай, Морийн.

— Май нещо не разбрах — заговори Джес.

— Това е положението — продължих аз. — Това сме ние.

— Какво сме ние?

— Това. — Замахнах неопределено с ръка към обстановката, към нас самите, към дъжда навън и всичко ясно посочваше в какво положение се намираме. — Точно така. За нас изход няма. Дори изходът за нас не е изход. Не и за нас.

— Заеби тия дрънканици — озъби се Джес. — Изобщо не съжалявам, Морийн.

— Снощи исках да ви разкажа за нещо, което прочетох в едно списание. Ставаше въпрос за самоубийствата. Спомняте ли си? Както и да е, този, който е писал статията, обяснява, че кризисният период е деветдесет дена.

— Какъв е този писател? — попита Джейджей.

— Самоубийствологът.

— Това да не би да е работа?

— Всичко е работа.

— И какво? — попита Джес.

— Така че на нас ни остават четирийсет и шест от деветдесетте дни. И какво ще стане след деветдесетте дни?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Добро не оставляйте на потом
Добро не оставляйте на потом

Матильда, матриарх семьи Кабрелли, с юности была резкой и уверенной в себе. Но она никогда не рассказывала родным об истории своей матери. На закате жизни она понимает, что время пришло и история незаурядной женщины, какой была ее мать Доменика, не должна уйти в небытие…Доменика росла в прибрежном Виареджо, маленьком провинциальном городке, с детства она выделялась среди сверстников – свободолюбием, умом и желанием вырваться из традиционной канвы, уготованной для женщины. Выучившись на медсестру, она планирует связать свою жизнь с медициной. Но и ее планы, и жизнь всей Европы разрушены подступающей войной. Судьба Доменики окажется связана с Шотландией, с морским капитаном Джоном Мак-Викарсом, но сердце ее по-прежнему принадлежит Италии и любимому Виареджо.Удивительно насыщенный роман, в основе которого лежит реальная история, рассказывающий не только о жизни итальянской семьи, но и о судьбе британских итальянцев, которые во Вторую мировую войну оказались париями, отвергнутыми новой родиной.Семейная сага, исторический роман, пейзажи тосканского побережья и прекрасные герои – новый роман Адрианы Трижиани, автора «Жены башмачника», гарантирует настоящее погружение в удивительную, очень красивую и не самую обычную историю, охватывающую почти весь двадцатый век.

Адриана Трижиани

Историческая проза / Современная русская и зарубежная проза