Дългият път надолу

— Няма да приключи, ако те следвам през целия ден.

— И си въобразяваш, че от това ще излезе нещо?

— Пет пари не давам. Не забравяй какво каза на татко, че ще ме наглеждаш. Мислех, че нямаш нищо против. Мога да заменя дъщерите, които си изгубил. Така ще откриеш покой. Има толкова много филми, посветени на тази тема.

Съобщи ми последното като научен факт, сякаш то беше гвоздеят на замисления от нея сценарий.

— А какво ще кажеш за секса, който ми предлагаш? Той как се вмества в идеята да замениш дъщерите ми?

— Това ще бъде различно. Просто друг път към целта.

Минахме покрай противно кафене, наречено „Ню Йорк Сити“.

— От това място ме изхвърлиха, когато се сбих — заяви гордо Джес. — Ще ме убият, ако опитам отново да се вмъкна.

Сякаш, за да подчертае думите й, мърлявият собственик застана на вратата с убийствено гневен поглед.

— Трябва да отида да пишкам. Стой тук.

Влязох в „Ню Йорк Сити“ и открих тоалетната някъде в дъното, постлах програмата на телевизията от „Експрес“ върху седалката, седнах и заключих вратата. През следващия час, може би дори два часа, я чувах как крещи отвън, докато накрая спря. Реших, че си е отишла, но въпреки това останах още малко, за всеки случай. Беше единайсет сутринта, когато заключих вратата, а когато излязох бе станало три. Не съжалявам за изгубеното време. Нали затова бях на почивка.

Джейджей

Последната банда, в която пеех, се разпадна след шоуто в „Хоуп енд Енкър“ в Айлингтън, само на няколко преки от апартамента ми. Знаехме, че ще се разделим още преди да се качим на сцената, въпреки че не бяхме обсъждали този въпрос. Предишната вечер бяхме свирили в Манчестър пред много малка публика, а на връщане към Лондон бяхме сърдити, държахме се дръпнато, а през повечето време стояхме мрачни и притихнали. Същото бе, както когато скъсаш с любимата — стомахът ти е стегнат, знаеш, че каквото и да кажеш, няма да постигнеш нищо, а дори и да постигнеш, то няма да има ефект за повече от пет минути. С бандата е още по-странно, защото знаеш, че с тези хора няма да прекъснеш контактите си, както става с гаджето. На следващата вечер можех да си седя и с тримата в някой бар, въпреки че бандата вече нямаше да съществува. А и не ставаше въпрос само за нас четиримата, нашето беше като къща, притежавахме я и трябваше да я продадем, а тя нямаше повече да ни принадлежи. Говоря метафорично, разбира се, защото никой нямаше да ни даде пукната пара.

Както и да е, след шоуто в „Хоуп енд Енкър“ — самото шоу като че ли излъчваше неудовлетвореност, бе същото като чукане за сбогом — се върнахме в скапаната сбутана съблекалня и седнахме един до друг, а Еди каза:

— Точно това исках да направя.

Тогава направи нещо наистина нетипично за него: стисна ръцете на двамата ни с Джеси. Джеси пък стисна ръката на Били и останахме така свързани за последен път, а Били се обади:

— Да ви го начукам, педали такива.

Стана бързо, което ви казва достатъчно за барабанистите.

Познавах приятелите, с които прекарвах ваканцията от няколко седмици, но ме обхвана същото чувство, което предвещава раздяла, докато пътувахме от хотела към летището. Предстоеше раздяла, тя се усещаше и никой не казваше нищо. Поради същата причина, поради която нещата бяха стигнали дотук, личеше, че няма накъде да продължим. Затова хората късат, затова се разпадат банди, затова се разделят приятели, затова настъпва краят на бракове и какво ли още не. Партита, годежи, абе всичко си има край.

Странното е, че когато бандата се раздели, една от причините, поради които ми се свиваше сърцето, беше, че се притеснявах за другите момчета. Какво, по дяволите, щяха да правят те? Нито един от нас нямаше професия, на която да разчита. Били хич го нямаше да чете и пише, нали разбирате какво се опитвам да ви кажа; Еди също, той бе готов винаги да пусне в действие юмруците и нямаше начин да се задържи дълго на някоя работа, а пък Джеси не можеше без тревата… Единственият, за когото не се притеснявах особено, бях аз. Аз щях да се оправя. Бях умен, бях стабилен, имах си гадже, и въпреки че музиката щеше да ми липсва, можех да постигна нещо и да бъда някой и без нея. А каква стана тя? Няколко седмици по-късно Били и Джеси се намърдаха у дома, защото двама от техните хора ги изоставили, Еди започна работа при баща си, а аз разнасях пици и за малко не скочих от проклетия покрив.

Така че този път бях категоричен: че няма да се тръшкам заради останалите членове на уличната ни банда. Те щяха да се справят, казвах си аз. Може и да не изглеждаше точно така, но досега бяха оцелели и оттук насетне не бяха мой проблем.

В таксито до летището обсъждахме какво сме направили, какво сме прочели и първото, което ще направим, когато се приберем, все такива простотии, а в самолета дремахме, защото излетяхме много рано сутринта. Качихме се на метрото от Хийтроу за Кингс Крос и после се прехвърлихме на автобус. Чак тогава осъзнахме, че няма да се виждаме толкова често занапред.

— Защо не? — попита Джес.

— Защото нямаме нищо общо — отвърна Мартин. — Доказа го почивката.

— А пък според мен мина добре.

Мартин изсумтя.