Дългият път надолу

— Ние дори не си говорехме.

— През повечето време ти се криеше в тоалетната — засече го Джес.

— А според теб защо беше така? Сигурно защото сме сродни души, а? Или може би защото връзката ни е невероятно пълноценна.

— А на теб каква ти е била най-пълноценната връзка?

— А на теб?

Джес се замисли за момент и сви рамене.

— С вас, бе, хора — отвърна тя.

Последва достатъчно дълго мълчание, което ни даде възможност да разберем правотата в думите на Джес, защото те се отнасяха за нея. За наше щастие Мартин заговори в момента, когато започнахме да осъзнаваме, че това е така и за нас.

— Да. Само че не би трябвало да е така, нали?

— Ти какво, дузпата ли ми биеш?

— Щом предпочиташ да се изразиш по този начин, Джес, почивката приключи. Време е всеки от нас да си хваща пътя.

— Ами Свети Валентин?

— Ако искате, можем да се видим на Свети Валентин. Нали така бяхме решили?

— На покрива ли?

— Още ли искаш да се хвърлиш?

— Не знам. Решението ми се мени всеки ден.

— Аз искам да се срещнем — заяви Морийн.

— Струва ми се, че Свети Валентин е важен ден за теб, Морийн — отбеляза Джес. Каза го така, сякаш се опитваше да поддържа разговора, ала Морийн веднага забеляза заядливата нотка и не си направи труд да отговори. Всичко, което Джес казваше, просто минаваше покрай нея, а и ние нямахме повече сили да се занимаваме. Погледнахме през прозореца към движещите се в дъжда коли и на „Ейнджъл“ аз си взех довиждане и слязох. Докато наблюдавах как автобусът потегля, видях, че Морийн предлага другите да си вземат от ментовите й бонбони и това сякаш разкъса сърцето ми.

През следващата седмица не правих почти нищо. Четох много, мотах се из Айлингтън, за да видя дали няма да си намеря някаква работа. Една вечер профуках десет кинта за концерта на банда, наречена „Фет Чанс“, които свиреха в Юниън Чапъл. Започнаха приблизително по същото време, когато започвахме и ние, и вече си бяха извоювали прилично място, около името им започваше да се шуми, но бяха слаба работа, поне според мен. Просто си стояха на сцената и свиреха разни парчетата, хората ръкопляскаха, имаше бис, след това всички си тръгнахме, а аз не можех да кажа, че сме развълнувани или впечатлени.

На излизане ме позна някакъв тип на около четирийсет.

— Как я караш, Джейджей? — попита той.

— Познаваме ли се?

— Миналата година те гледах в „Хоуп енд Енкър“. Чух, че бандата ви се разпаднала. Тук ли живееш?

— Да, засега.

— Какво правиш. Соло ли го даваш?

— Да, точно така.

— Супер.

Срещнахме се в осем на Свети Валентин и всички пристигнахме навреме. Джес искаше да се видим по-късно, като например в полунощ, за да бъде по-драматично, но останалите не се съгласихме, а Морийн не искаше да се прибира прекалено късно. С нея се засякохме на стълбите, докато се качвахме и аз й казах, че се радвам, задето е решила след това да се прибере.

— Какво друго да правя?

— Не, просто исках да кажа… Миналия път нямаше намерение да се прибираш, нали? Поне не с автобус.

— С автобус ли?

— Миналия път беше решила да слезеш от покрива по бързия начин. — Насочих пръсти нагоре, а после бързо ги спуснах, все едно че скачаш от покрива. — Тази вечер ми се струва, че ще минеш по дългия път.

— А, ясно. Да. Ами да. Малко се посъвзех — обясни тя. — Премислих.

— Супер.

— Все още съм под благотворното въздействие на почивката.

— Точно така.

След това тя млъкна, защото ни чакаше много път нагоре, а се бе задъхала.

Мартин и Джес пристигнаха след няколко минути, поздравихме се и застанахме там.

— Какъв беше смисълът на цялата тази работа? — попита Мартин.

— Да се срещнем, за да видим как се чувстваме — отвърна Джес.

— А-ха. — Всички потропвахме с крака. — И как се чувстваме?

— Морийн се справя — обясних аз. — Нали, Морийн?

— Да, тъкмо казвах на Джейджей, че все още усещам благотворното влияние на почивката ни.

— Каква почивка? Тази почивка, от която се върнахме ли? — Той я погледна, след това поклати глава с нещо средно между удивление и възхищение.

— Ами ти, Март? — попитах аз. — Ти как си? — Вече знаех какъв ще бъде отговорът.

— Нали знаеш. Comme ci comme ca25.

— Чекиджия — обади се Джес.

Продължавахме да потропваме с крака.

— Прочетох нещо, което може да ви се стори интересно — каза Мартин.

— Така ли?

— Чудех се… Май няма да е зле да поговорим на някое друго място. В някоя кръчма например.

— Става — съгласих се аз. — Можем дори да празнуваме.

— Да празнуваме ли? — попита Мартин с такъв тон, като че ли бях изперкал.

— Да. Нали сме живи и… и…

Май нямаше какво друго да добавя. Но пък си струва да пийнеш нещо, защото си жив. Освен, разбира се, ако не го искаш, което означава… Мама му стара. Така или иначе, на мен ми се пиеше. След като не можехме да измислим нищо друго, така да бъде. Това бе най-обикновено човешко желание, надигнало се от мъглата на отчаянието и нерешителността.

— Морийн?

— Добре, нямам нищо против.

— Май никой няма да скача — отбелязах аз. — Не и тази вечер. Нали така? Джес?

Тя не слушаше.

— Мама му стара — възкликна тя. — Боже Господи!