Дългият път надолу

Беше зяпнала към края на покрива, към мястото, където Мартин бе срязал телта на Нова година. Там седеше някакъв мъж, точно на старото място на Мартин, и ни наблюдаваше. Беше няколко години по-възрастен от мен и изглеждаше силно уплашен.

— Слушай, мой човек — заговорих тихо аз. — Слушай. Стой и не мърдай.

Пристъпих бавно към него.

— Моля ви, не приближавайте повече — настоя той. Беше обзет от паника, готов да заплаче, и трескаво дърпаше от цигарата си.

— Всички ние сме били вече на това място — обясних аз. — Върни се и ела в нашата банда. Тази вечер имахме среща. — Направих още няколко крачки. Той не каза нищо.

— Да — подкрепи ме Джес. — Погледни ни. Вече сме добре. Мислиш си, че така и няма да преживееш тази вечер, но всичко ще се оправи.

— Не искам — отвърна мъжът.

— Кажи ни какъв е проблемът — настоях аз. Приближих още малко. — Искам да кажа, че ние сме станали експерти. Морийн, например…

Не успях да довърша. Той метна цигарата, след това се оттласна от перваза със стон. Настъпи тишина, последвана от удара на тялото му в тротоара долу на улицата. Тези два шума, стонът и ударът, чувам ги всеки ден оттогава и все още не мога да реша кой е по-страшен.

Трета част

Мартин

Мъжът, който скочи, оказа значителен и очевидно противоречив ефект върху нас. Първо, той ни накара да разберем, че не сме способни да се самоубием. Второ, тази информация отново ни накара да пожелаем да се самоубием.

Това не е някакъв парадокс, ако имате понятие от необяснимостта на човешката природа. Преди много време работех с един алкохолик — човек, който трябва да остане безименен, защото със сигурност сте чували за него. Той ми разказа, че първият път, когато се провалил в опита си да зареже пиенето, бил най-ужасният ден в живота му. Мислел си, че няма проблем да спре, стига да реши, затова си имал избор, скрит в някакво малко чекмедже дълбоко в главата му. Когато, обаче, открил, че има нужда от пиенето, че изобщо не е имал избор… тогава му се приискало да свърши със себе си, ако мога поне за кратко да смеся желанията ни.

Така и не разбрах напълно какво се е опитвал да ми каже, докато не видях онзи да скача от покрива. Дотогава скачането бе просто една възможност, изход, скътани пари за черни дни. И най-неочаквано тези пари се стопиха — или по-точно казано, излезе, че никога не са били наши. Те бяха на човека, който скочи, а също и на хората като него, защото да седиш с провиснали крака над бездната е едно нищо, освен ако не си готов да напреднеш с няколко сантиметра, а ние не бяхме. Бяхме готови да си кажем един на друг и на самите нас нещо различно — аз щях да го направя, ако нея я нямаше или ако той не беше там, или ако никой не беше седнал върху мен — само че бе факт, че се оказахме заедно и имахме предостатъчно възможности да променим това. Защо слязохме първата вечер? Слязохме, защото си мислехме, че трябва да отидем да търсим някакъв тъпанар, наречен Час, който се оказа, че не е свързан с нашата история. Не съм сигурен дали щяхме да успеем да убедим нашия съмишленик, скачача, да тръгне с нас да търси Час. На него му се въртяха други неща в главата. Интересно къде ли щеше да се класира по скалата на Арън Т. Бек? Доста високо, струва ми се, освен ако Арън Т. Бек не бе оплел конците. Никой не можеше да ни обвини, че нямаме желание.

Щом той скочи, ние слязохме от покрива, устремени право надолу. Решихме, че е най-добре да не се задържаме горе, за да не се налага да обясняваме каква е ролята ни в решението на нещастника или по-скоро защо не сме се намесили. И без това миналото ни беше свързано с „Топърс“ и така нещата щяха да станат още по-объркани. Ако хората дочуеха, че сме били тук горе, тогава истинската история — нещастен човек скача от сградата — щеше да бъде омаловажена, а хората нямаше да разберат какво е станало и нямаше да се опитат да вникнат. Това не биваше да се случва.