Дългият път надолу

— По-смел си от мен, Джейджей — продължи Джес. — Аз не бих довел мацето, дето съм преспал с него, на семейната закуска. Много съвременно, мой човек.

— Това майка ти ли беше? — попита Кейти. Стараеше се да звучи съвсем естествено, но веднага пролича, че е шашната.

— Разбира се, че не е майка ми. Дори не сме от една и съща националност. Просто Джес…

— Каза ли ти, че е музикант? — попита Джес. — Бас държа, че ти е казал. Все такива ги говори. Само така успява да си хване гадже. Непрекъснато му повтаряме да не лъже, защото накрая го хващат. И тогава всички остават разочаровани. Сигурно ти е казал, че е певец, нали?

Кейти кимна и ме погледна.

— Голям майтап. Попей й, Джейджей. Трябва да го чуеш. Тъпанчетата ще ти спука.

— Кейти е гледала бандата ми — обясних аз. Още щом го казах, се сетих, че аз сам й бях внушил, че ни е гледала, което не е съвсем същото. Кейти се обърна да ме погледне и аз веднага усетих, че тя си спомня същото. Леле Боже, каква стана тя, човече.

Морийн пренесе кроасаните и се настани на масата.

— Какво ще правим, ако Мартин слезе? Няма място.

— А, не — сопна й се Джес. — Аааааа! Помощ. Ще се паникьосваме, какво друго?

— Аз май да тръгвам — заяви Кейти. Стана и допи кафето наведнъж. — Ана ще се чуди къде съм.

— Можем да се преместим на друга маса — предложих аз, но знаех, че всичко е свършило, съсипано от зловредна сила, която не можех да овладея.

— До скоро — обади се весело Джес.

Повече не видях Кейти. Ако бях на нейно място, щях да продължа да преповтарям разговора наум, да го запиша и да го дам на приятели да го изиграят и да потърсят някакво смислено обяснение за случката по време на закуска.

При Джес никога не е ясно дали е остроумна, или просто е извадила късмет. След като дрънкаш толкова много и толкова често като нея, все някога ще имаш и добро попадение. Кой знае защо, тя се оказа права: нямаше да има Кейти, ако не бях говорил за музика. Трябваше да я забия за една нощ, щеше да ми е за пръв път, след като бандата се разпадна. Първата след като престанах да бъда музикант, защото вече имах банда, когато загубих девствеността си, а винаги бях участвал в една или друга банда. Така че, след като тя си тръгна, започнах да се притеснявам какво ще става отсега нататък и дали след четирийсет години няма да се озова в някой старчески дом и да разправям на някоя беззъба бабичка, че мениджърът на „Ар И Ем“ е искал да представя бандата ми. Щях ли някога да бъда личност, човек с работа; личност, която хората да уважават? Няма смисъл да се отказваш от нещо, ако не разчиташ на друго, което да заеме мястото му. Например, ако бях говорил за книгите, които и двамата бяхме чели, и дори не бях споменал музиката… Дали щяхме да стигнем до леглото? Май нямаше да се получи. Струваше ми се, че без стария ми живот нямах никакъв живот. Крехкото ми самочувствие се срина, стъпкано от пълно отчаяние.

Морийн

Не си помислихме нищо, когато Мартин изпусна закуската, въпреки че тя бе включена в цената. Вече бях свикнала, че поне веднъж или два път на ден се случва по нещо, което не разбирам. И сега не можех да разбера какво е вършила снощи Джес, както не разбирах защо тази чужда жена — всъщност момиче — седеше на нашата маса за закуска. А сега не разбирах къде може да е отишъл Мартин. Това че не разбирах, май нямаше голямо значение. Понякога, когато гледаш от онези филми с ченгетата и крадците по телевизията, не успяваш да разбереш началото, но поне си знаеш, че не е предвидено да го разбираш. Въпреки това гледаш, защото накрая все нещо ще ти обясни нещата, стига да внимаваш. Опитвах се да възприемам живота си с Джес, Джейджей и Мартин като филм за ченгета и разбойници; ако не разбирах нищо, си казвах, че не бива да се паникьосвам. Щях да изчакам момента, когато нещо щеше да ми подскаже какво точно става. Както и да е, започвах да разбирам, че няма значение дали разбираш всичко или не. Наистина не разбирах защо беше нужно да разправяме, че сме видели ангел, или как стана, че това ни докара пред телевизионните камери. А и тази история вече бе отдавна забравена, така че защо изобщо да се чудя? Трябва да призная, че много се притеснявах къде ще седнат всички, когато слязат за закуска, но причината не бе объркването ми. Просто не исках Мартин да реши, че сме груби.

След закуска се опитах да се обадя в дома, но не успях да се справя сама. Накрая се наложи да помоля Джейджей да набере вместо мен и той ми обясни, че има още допълнителни цифри, които трябва да набера, а някои се налагало да ги изпусна. Не нахалствах, като използвах телефона, защото другите ми обясниха, че по едно обаждане на ден ми е позволено независимо от разходите, иначе нямало да си почивам пълноценно.